Выбрать главу

— В това има ли някаква изгода?

Кимнах утвърдително.

— Има шанс да играеш в „Наемниците“.

— И?

— Аз няма да съм режисьорът.

Уес ме погледна съсредоточено. Това щеше да остане най-ценният момент за мен.

— И ти си съгласен да направя това? — попита накрая.

— Вече ти казах, че не мога насила да ти наложа нашето споразумение. На твое място аз бих се изкушил. Това е добра стъпка за кариерата ти.

— Послушай го — обади се мъжът със сивия костюм.

— Ти все още ли искаш да бъдеш режисьор на този филм?

Кимнах. До този момент всички ходове бяха предвидими. Но самият Уес не беше. Повечето неизвестни актьори щяха да сграбчат този шанс да станат звезди. Нямаше да им пука какви предварителни уговорки имат. Всичко зависеше от това дали Уес имаше и характера на Дийкън.

— И никакви лоши чувства, ако се обвържа със студията? — попита той.

Вдигнах рамене.

— Онова, което говорихме, бе фантазия. Това е реално.

Уес продължи да ме гледа втренчено. После внезапно се обърна към костюмарите и побутна договора към тях.

— Кажете на господин Хепнър, че моят приятел трябва да е режисьорът.

— Правите голяма грешка — каза мъжът със синия костюм.

— Да, добре, може би за днес, но не и за утре. Кажете на господин Хепнър, че имам пълно доверие в моя приятел. С него ще направя най-добре тази роля.

Издишах бавно. Двамата костюмари си тръгнаха с мрачни лица.

Ще пропусна месеца с преговорите. Имаше моменти, в които ме измъчваше чувството, че двамата с Уес сме съсипали кариерите си. Проблемът бе, че Уолт се бе заинатил и гордостта не му позволяваше да отстъпи. Но когато предложих да режисирам на заплата (и да продам на студията киносценария за минимума, който в Съюза на писателите биха позволили, а Уес се съгласи да получи минимума, разрешен от Съюза на артистите), Уолт се оказа пред сделка, която не можеше да откаже. Алчността го накара да отстъпи в наша полза. А после се хвалеше как ни е надхитрил.

На нас не ни пукаше. Снимах филм, в който вярвах, а Уес бе пред прага на известността.

Свърших си моята работа. Вместих филма в бюджет от дванайсет милиона. В днешно време това е изгодна сделка. Неписаното правило гласи, че трябва да умножиш по три филмовите разходи (в това число режийните разноски на студията, банковата лихва, рекламата и разни други неща) и стигаш границата на рентабилността. Така че се целехме към 36 милиона от продажби на билети.

От разпространението по света изкарахме 120 милиона. Голяма част от тях отиде у дистрибуторите, у хората, които продават пуканки. Друга част пък потъна като в мистериозна черна дупка в джобовете на собствениците на киносалони, които не отчитат всички продадени билети, и чуждестранните вериги, които внезапно фалират. Но след продажбата на филма на Ейч Би Оу и Си Би Ес, след приходите от видеокасети, компактдискове и излъчванията в интернет студията има в банката солидната печалба от 40 милиона. А това, повярвайте ми, се квалифицира като успех.

Ние бяхме позлатени. Вчера студията поиска да направим още един филм с Уес Крейн. Рецензиите бяха хвалебствени. И аз, и Уес бяхме номинирани — но не го получихме — за Оскар.

— Следващия път — казах на Уес.

Сега, когато бяхме хит, поискахме хонорари, достатъчно големи, за да компенсират жълтите стотинки, които ни платиха първия път.

* * *

После започнаха проблемите.

Спомняте си, че Дийкън никога не бе узнал, че е станал звезда. Той бе умрял с три филма зад гърба си — наследство, за което никога не бе разбрал, че ще го направи безсмъртен. Но това, което вероятно не знаете, е че от филм на филм Дийкън ставал все по-трудно управляем. Според теорията това се дължало на факта, че осъзнавал силата, която щял да придобие, и не можел да се справи с нея. Защото той се отърсвал от проблемната си младост. Показвал на хората, че не бил непрокопсаникът, за какъвто го смятали приемните му родители и учителите му (с изключение на един). Но Дийкън бил толкова напрегнат — и толкова неуверен, — че започнал да се връща към предишното си състояние. Дълбоко в себе си той чувствал, че не заслужава предсказвания му успех. Така че станал непрокопсаникът, който се очаквало да бъде.

При следващия филм започнал да идва на снимките с три часа закъснение, въртял скъпоструващи номера на снимачната площадка, най-лошият от които бил сипването на разхлабително в обяда на екипа, което провалило снимачния ден. Настойчивото му желание да участва в ралита принудило студията да плаща огромни суми на компанията, към която бил застрахован, докато траели снимките. При третия си филм бил по-често пиян, отколкото трезвен, наливайки се с текила и бира на снимачната площадка. Преди да умре в автомобилната катастрофа, изглеждал като шейсетгодишен. Повечето от сцените, в които участвал, били допълвани, оставяйки само няколко кадъра в близък план, а тъй като по-голяма част от „Право по рождение“ бил заснет на една площадка сред тексаските нефтени полета, диалогът трябвало да се презапише, за да се избегнат околните шумове в саундтрака. Приятел на Дийкън, който се бил научил да имитира гласа му, бил нает да дублира няколко от възловите реплики. Публиката харесала готовия филм, но тя нямала и представа каква голяма част от него била плод на внимателната работа на авторския екип, който изтъквал други герои в сцените, където Дийкън изглеждал толкова безпомощен, че заснетият с него метраж не можел да се използва.