— Намерих само една карета! — каза той.
— О, все ще намерим някоя по кея! — каза Габриел.
— Да! Само не оставяйте Мисис Мейлинс да седи на течение! — каза Кейт.
Помогнаха на Мисис Мейлинс да слезе по стълбите и след много маневри бе настанена в каретата. Фреди се качи след нея, трябваше му доста време, докато я настани на седалката, подпомаган със съвети от Браун. Най-сетне седна удобно, а Фреди повика Браун в колата. Шофьорът метна една черга на коленете си и подкара към адреса. Бъркотията стана по-голяма, тъй като шофьорът беше направляван по различен начин от Фреди и Мистър Браун, които гледаха през прозорците. Трудността беше да се разбере, къде да слезе Мистър Браун. Леля Кейт, Джулия и Мери Джейн седяха на стълбите и се превиваха от смях. А колкото до Фреди той просто не можеше да говори. Той провираше главата си през прозореца и излизаше всяка минута, което криеше опасност за шапката му и разказваше на майка си, за какво е ставало въпрос на стълбите, докато накрая Мистър Браун не викна на обърканият шофьор, през глъчката на всеобщия смях:
— Знаете ли къде е Тринити Колидж?
— Да, сър!
— Ами карайте нататък и после ще ви кажа накъде. Разбрахте ли?
— Да, сър!
— Е полетете като птиче към Тринити!
— Готово, сър!
Конят беше подкаран към кея всред смях и махания на ръце за довиждане.
Габриел не беше на вратата, като останалите. Беше в тъмната страна на коридора и се взираше в стъпалата. Една жена стоеше на първото стъпало, в сянката. Не можеше да различи лицето й, но я разпозна по стойката и по червеникаво — розовите шарки на полата й, които на тази светлина изглеждаха бяло-черни. Жена му. Седеше и слушаше нещо. Габриел се изненада от неподвижността й и се заслуша. Но можеше да чуе само смеха и разговорите на вратата, някои акорди на пианото и мъжки глас. Стоеше прав в тъмното и се опитваше да чуе музиката, взирайки се в жена си. Имаше странна грация в излъчването, в стойката й, като че ли беше символ на нещо. Запита се какъв ли символ би била една жена, която стои притихнала на стълбите и заслушана в нещо. Ако беше художник щеше да я нарисува точно такава. Синята шапка над бронзовата й коса, срещу мрака и тъмните шарки по полата до светлите на светлината. Ако беше художник щеше да нарече картината „Далечна Музика“. Вратата беше затворена. Влязоха Кейт, Джулия и мери Джейн, все още смеейки се.
— Е, Фреди е ужасен, нали! Наистина ужасен! — каза мери Джейн.
Габриел не каза нищо. Тръгна към стъпалата, където седеше жена му. Сега, след като външната врата бе затворена, музиката се чуваше по-ясно. Габриел с пръст ги помоли да запазят тишина. Изглежда беше стара ирландска песен, певецът май не беше сигурен нито в думите, нито в гласа си. Чуваше се някак далечен, насищаше въздуха с неясна мъка:
— О, — извика Мери Джейн. — Това е Бартел Д’Арчи, не пя цялата нощ! Но ще го накарам да ни изпее нещо, преди да си тръгне!
— Хайде, Мери Джейн! — каза Кейт.
Мери Джейн изтича по стълбите, но още преди да се качи песента спря и пианото бе затворено.
— О, колко жалко! Грета, Мистър Д’Арчи при теб ли е?
Габриел чу как жена му казва Да и я видя да се приближава към тях, на три стъпала зад нея се появиха Д’Арчи и О’Калаган.
— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам! — извика след него Мери Джейн. — Да спрете да пеете, точно когато всички Ви слушахме!
— Бях с него цялата вечер, а също и Мис Конрой. — каза Мис О’Калаган. — А той ни каза, че имал ужасна хрема и не можел да пее.
— О, Мистър Д’Арчи, как не ви е срам да лъжете така! — каза Леля Кейт.
— Не виждате ли, че гласът ми е по-дрезгав от гарванов! — каза сърдито Д’Арчи.
Слезе ядосано на партера и си сложи палтото. Останалите объркани от грубостта му, не казаха нищо. Леля Кейт присви вежди. Мистър Д’Арчи прочисти гърлото си и се изкашля.
— От времето е! — след пауза, каза Леля Джулия.
— Да, всички са с хрема, всички! — каза Леля Кейт.
— Казват, че не е валяло така от трийсет години, във вестника четох, че обстановката била същата в цяла Ирландия. — додаде Мери Джейн.
— Обожавам да гледам снега! — каза Джулия.
— И аз. — каза Мис О’Калаган. — Коледа без сняг не е Коледа!
— Горкият Мистър Д’Арчи мрази снега! — засмя се Леля Кейт.
Мистър Д’Арчи, целият обвит с балтона и шала си, се появи на вратата и с прегракнал глас започна да разказва историята на настинката си. Всички единодушно го посъветваха да внимава за гърлото си на този нощен вятър. Габриел забеляза, че жена му не се включва в разговора. Стоеше права на светлината на мръсния полилей, косата й светеше с бронзов оттенък, същият, който бе забелязал на светлината на огъня, преди няколко дни. Най-сетне се обърна към тях. По лицето й се беше появила червенина, а очите й — светеха.