— Мистър Д’Арчи, — попита тя. — какво е името на песента, която пеехте?
— Май беше „Любимата на Огрим“, но не мога да си спомня с точност. Защо? Нима я знаете? — попита Д’Арчи.
— Любимата на Огрим! — повтори тя.
— Прекрасна е! Съжалявам, че нямате глас тази вечер! — каза Мери Джейн.
— Мери Джейн, стига си ядосвала Мистър Д’Арчи! — каза Кейт. — Не желая!
Виждайки че смятат да тръгват, тя ги изпрати на вратата и пожела на всички лека нощ.
— Лека нощ, Лельо Кейт и благодарим за прекрасната вечер!
— Лека нощ, Габриел! Лека нощ Грета!
— Лека нощ, Лельо Кейт, благодаря за всичко. Лека, Лельо Джулия!
— О, лека, Грета! Не те виждам!
— Лека нощ Д’Арчи, лека, Мис О’Калаган!
— Лека нощ, Мис Моркан!
— Лека, отново!
— Лека нощ на всички! И се пазете!
— Лека, лека!
Все още беше тъмно навън. Притъпена бледа жълта светлина се промъкваше по покривите на къщите и по реката, а небето като че ли се спускаше над главите им. Снегът хрущеше под обувките и образуваше шапки над покривите, над парапетите на кея и по железопътната линия. Уличните лампи все още светеха, а реката и Съдебните палати се издигаха към небето.
Вървеше пред него, под ръка с Мистър Бартел Д’Арчи, с другата държеше полата си. Нямаше й остатък от замечтаната й грация, но Габриел беше щастлив. Кръвта кипеше във вените му, в мозъка му се бунтуваха мисли на гордост, щастие, радост, нежност, смелост. Вървеше толкова леко и толкова бързо, че той изведнъж пожела да я достигне, да я прегърне през раменете и да каже нещо глупаво и прочувствено в ухото й. Струваше му се толкова чуплива, че пожела да я пази, да остане сам с нея. Моменти от техният съвместен таен живот изведнъж изникнаха като звезди в съзнанието му. Слънчев плик до чашата му на закуска, той го милва с ръка. Птичките пеят, слънце прорязва през прозорците, невъзможно му е да яде от щастие. Двамата заедно всред тълпата на платформата, той слага в топлата й шепа билета. Двамата навън пред прозорец, ужасен студ, гледат как един човек вади бутилки от пещта. Ужасен студ! Лицето й пребледняло, безумно близко до неговото. Изведнъж извиква през прозореца:
— Топло ли е в огъня, сър!
Човекът не чува! И така е по-добре! Иначе щеше да им каже нещо грозно и студено.
Вълна на топла нежност заля с нова сила артериите му. Като неземен звезден огън в паметта му изникнаха онези моменти от съвместният им живот, моменти, за които никой не знае и никой няма да узнае. Искаше да ги извика в паметта й, да останат само миговете на екстаз, да бъде забравено тъпото им ежедневие, всичките онези години на просто съществуване. Той почувства, че след толкова време, все още докосва душата й. Децата, писането, домакинството не бяха успели да разделят душите им. В едно писмо, преди толкова много години, бе написал: „Защо тези думи изглеждат толкова глухи и студени? Защото няма нито една сред тях, която да е достатъчно нежна за теб!“
Онези думички, като далечна топла музика от миналото, се зародиха в паметта му. Искаше да е сам с нея. Когато всички си заминат, когато той и тя останат съвсем сами в хотела, ще й каже топло:
— Грета!
Може би няма да чуе, ще се съблича. После нещо в гласа му ще я докосне. Ще се обърне и ще погледне към него…
На ъгъла на улица Вайнтейвън хванаха карета. Беше щастлив, че е прекалено шумно, за да участва в разговора. Тя гледаше през прозореца и изглеждаше тъжна. Останалите казваха по някоя и друга дума и сочеха разни сгради. Конят галопираше уморено по полу — мрачните сутрешни улици, а Габриел бе отново сам с нея в каретата, в галоп, за да хване кораба, в галоп към сватбеното им пътешествие. Докато прекосяваха моста О’Конел, Мис О’Калаган каза:
— Казват, че нямало начин да прекосиш този мост, без да видиш белия кон.
— Този път виждам бял мъж! — каза Габриел.
— Къде? — попита Бартел Д’Арчи.
Габриел посочи към статуята покрита със сняг. После и кимна фамилиарно и протегна ръката си.
— Лека нощ, Дейн.
Като спряха пред хотела, Габриел скочи и въпреки упоритите протести на Мистър Д’Арчи, плати. Даде на човека шилинг бакшиш. Мъжът благодари и каза:
— Е, сър, спорна година!
— И на теб, същото! — каза сърдечно Габриел.
Тя се подпря на ръката му, докато слизаше и после пожела на всички лека нощ. Беше толкова лека, колкото беше и в прегръдките му, докато танцуваха. Почувства се горд и щастлив, щастлив, защото беше негова и горд, защото беше така прекрасна, смела и грациозна. Но сега, като си спомни миналото, първият път, когато докосна тялото й, чувствено, парфюмирано, особено, почувства същото и сега и по вените му пробегна желание. Под прикритието на тишината, той взе ръката й в обятията си и я прегърна топло. Стояха пред хотела. Почувства, че ще избягат, ще избягат от задълженията си от ежедневието, от дома, от приятелите, ще бягат заедно, диви и сияйни към нови приключения.