Всички заръкопляскаха и после последва тишина. Габриел постави десетте си треперещи пръста на масата и се усмихна нервно. Всички лица се взираха в него и той се взря в полилея. На пианото свиреха валс и можеше да чуе поклащането на поли през вратата. Вероятно хората отвън на кея, стояха и гледаха светлините на къщата, заслушани в звуците на валса. Снегът беше направил огромна бяла шапка над паметника на Уелингтън и посипваше петнайсет акровото поле, покрай него.
Започна:
— Дами и Господа, на мен се падна честта тази година, както и предната, да свърша една прекрасна задача, за която страхувам се, моят скромен ораторски талант е крайно недостатъчен.
— Не! Не! — каза Браун.
— Но, както и да е, ще ви помоля за малко внимание, за да изразя чувствата си към това събитие.
— Дами и Господа, това не е първият случай, в който се събираме всички заедно, под този гостоприемен покрив, покрай тази гостоприемна маса. Не е й първият случай, в който се оказваме, нека кажа така, жертви на гостоприемството на тези прекрасни дами.
Направи кръг с ръка във въздуха и последва кратка пауза. Всички се усмихнаха на Мери Джейн, Леля Кейт и Джулия, които се изчервиха от удоволствие. Габриел продължи по-смело:
— С всяка година се убеждавам все по-силно, че няма нищо по-възвишено и нищо по-старо като традиция в нашата страна, колкото нейната гостоприемност. Тази традиция е уникална, неповторима, бил съм на толкова много места, но само тук цари такава атмосфера. Някой би казал за нас, че по-скоро пропада. Но, повярвайте, вярвам, че ще успеем да я опазим. Най-накрая, за едно нещо съм абсолютно сигурен. Докато съществува този покрив и тези дами, пожелавам им от сърце дълъг и щастлив живот, традицията на неподправената, искрена топлина, дълбоко вкоренената в сърцата, вежлива, ирландска гостоприемност, която иде от дедите ни и която трябва да предадем в наследство на децата си, ще пребъде, ще остане жива всред нас.
Тих шепот се понесе по масата. Това напомни на Габриел, че Мис Айвънс я няма, че си е тръгнала крайно неучтиво. Продължи самонадеяно:
— Дами и Господа, расте нова генерация, ново поколение, с нови идеи и нови принципи. То с ентусиазъм и сериозност ги приема, тези нови идеи и този ентусиазъм, дори и неправилно насочен понякога, е в самата си същност безкрайно искрен. Но ние живеем във века на скептицизма, но понякога ме е страх, че точно това ново поколение, твърде ученото, твърде знаещото, ще загуби тези простички качества — хуманност, гостоприемност и топъл хумор, наследство от миналото. Слушайки днес имената на всичките тези големи певци ми изглежда, твърдя, че живеем в далеч по-стеснен свят. Онези дни, без преувеличение, могат да бъдат наречени дни на широкия кръгозор, но дори и отминали, надявам се, поне когато се събираме като днес, да ги споменаваме с гордост и чувство и да пазим в сърцата си паметта за тях, да не оставяме миналото да умре безвъзвратно.
— Слушайте! Слушайте! — викна Мистър Браун.
— Но все още, на тези срещи, мъчни мисли изникват в сърцата ни — спомени от миналото, от младостта, от промените, спомени за изчезнали, загубени хора, които ни липсват и тази вечер. Нашият житейски път е изпълнен със спомени, те препъват пътя ни в живота, но ние намираме смелост, за да продължим напред. Всички ние имаме своите задължения, своите размисли, своите изисквания, своите добри дела, които изискват смелост и усилия. Затова няма да говоря повече за миналото. Няма да морализаторствувам тази вечер. Тук сме, за да се съберем заедно, да изживеем нещо общо, да избягаме от ежедневието. Тук сме като приятели, в духа на добротата, в духа на доброто приятелство, като колеги и в известен смисъл, в истинският дух на приобщаването, или как иначе да го кажа, като гости на Трите Грации на Дъблинския музикален свят.
Масата се взриви от ръкопляскания и смях. Леля Джулия попита един от съседите си, какво толкова е казал Габриел.
— Габриел каза, че ние сме Трите Грации, Лельо Джулия. — каза Мери Джейн.
Леля Джулия не разбра за какво става дума, но се усмихна на Габриел, който продължи:
— Не искам да играя тази вечер, както бих играл в Париж в друг случай. Не искам да избирам между двете. Задачата, която ми поставиха беше индивидуална, беше твърде висока за моите сили. Но когато ги видях заедно, дали нашата главна домакиня, чието добро сърце, чието истински добро сърце, й е станало нарицателно, за всички които я познават, или пък нейната сестра, надарена с младежка живост, с дух, чиито глас, беше награда и поклон, тази вечер, за всички нас, дали, последно, но не и по важност, когато се замисля за нашата най-млада домакиня, талантлива, весела, работлива, най-добрата от всички племенници, аз твърдя пред вас, Дами и Господа, че не знам, наистина не знам, на коя от трите да връча приза.