Жена му Санди.
Тя беше изчезнала преди девет години и половина, на трийсетия си рожден ден, и въпреки всичките му усилия оттогава нямаше и следа от нея. Той не знаеше дали е била похитена, или убита, или е избягала с любовник, или пък е станал инцидент, или просто е инсценирала изчезването си.
За последните девет години, докато не започна връзка с Клео Морей, Рой прекарваше почти цялото си свободно време в безплодни опити да открие какво се е случило със Санди. Сега най-сетне я бе оставил в миналото. Беше наел адвокат, за да я обяви официално за мъртва. Надяваше се процесът да мине по бързата процедура, за да могат да се оженят, преди бебето да се роди. Дори и Санди да се появеше внезапно от нищото, той не искаше да заживее отново с нея, така беше решил. В съзнанието си беше продължил нататък — или поне така си мислеше.
Размести няколко купчини документи по бюрото. Сложи една купчина върху друга и така бюрото му се стори малко по-подредено, въпреки че количеството натрупана работа си оставаше същото.
Странно как се променя животът, помисли си. Санди мразеше новогодишната нощ. Била пълна измама, както обичаше да казва. Винаги я прекарваха с друга двойка, колеги от полицията, Дик Поуп и жена му Лесли. Винаги в някой моден ресторант. След това Санди задължително анализираше цялата вечер минута по минута.
Докато беше с нея, той гледаше на наближаването на новогодишната нощ с все по-отслабващ ентусиазъм. Но сега, с Клео, я очакваше с нетърпение. Щяха да я прекарат у дома, сами, и да се гощават с някое от любимите си ястия. Благодат! Единственият недостатък бе, че беше дежурен старши следовател тази седмица, което означаваше, че е на повикване двайсет и четири часа в денонощието — което пък означаваше, че няма да може да пие. Въпреки това бе решил да си позволи няколко глътки шампанско в полунощ.
Нямаше търпение да се прибере. Беше толкова влюбен в Клео, че всеки ден рядко имаше моменти, в които успяваше да преодолее дълбокия копнеж да я види, да я прегърне, да я докосне, да чуе гласа ѝ, да види усмивката ѝ. И сега изпитваше същото и повече от всичко искаше да тръгне към дома ѝ, който вече, откъдето и да го погледнеш, беше станал и негов дом.
Само едно го спираше.
Проклетите сини кутии и зелени касетки на пода. Трябваше да подреди всичко за екипа по студени досиета в понеделник, първия им официален работен ден от новата година. Което означаваше, че го чакат още няколко часа работа.
Затова той изпрати на Клео съобщение — цял ред целувки.
За известно време тази година бе прехвърлил всички тези студени досиета на колега. Но не се беше получило и сега ги беше наследил обратно. Пет неразкрити тежки престъпления от общо двайсет и пет, които чакаха да бъдат разследвани отново. Откъде да започне, по дяволите?
Внезапно му хрумна едно изречение от „Алиса в Страната на чудесата“ на Луис Карол: „Започни от началото и продължавай, докато не стигнеш до края: тогава спри.“
И така, той започна от началото. Само пет минути, помисли си, после щеше да приключи за тази година и да тръгне за дома на Клео. Сякаш като ехо на мислите му, телефонът му изписка, беше получил съобщение. Дори още по-дълга редица целувки.
Усмихнат, той отвори първото досие и прегледа доклада за разследването. На всеки шест месеца ДНК лабораториите, с които работеха, правеха проверки на ДНК уликите от жертвите в студените досиета. Никога не се знаеше. И имаше неколцина извършители, които сигурно отдавна бяха решили, че им се е разминало за престъпленията, но сега бяха осъдени и лежаха в затвора именно заради напредъка в извличането и сравнителния анализ на ДНК.
Вторият случай винаги го беше вълнувал дълбоко. Малкият Томи Лайтъл. Преди двайсет и седем години в един февруарски следобед единайсетгодишният Томи си тръгнал от училище към дома. Единствената следа по случая беше микробус „Морис Минър“, забелязан близо до местопрестъплението, който по-късно бил издирван. От досието ставаше ясно, че водещият разследването следовател е бил убеден, че собственикът на микробуса е извършителят, но не бяха успели да открият критично веществено доказателство, което да свърже момчето с микробуса. Мъжът, ексцентричен саможивец с обвинения за сексуални престъпления в миналото, бил освободен — но Грейс знаеше, че е още жив.
Премина на следващото досие: „Операция Худини“.
Мъжа с обувките.
Имената на операциите се избираха на случаен принцип от компютърната система. Понякога обаче се оказваха подходящи. Например това. Подобно на великия илюзионист, този извършител и досега успяваше да се измъкне от мрежата на полицията.