На 11 стр. от тоя „Пролетен вятър“ е стихотв. „В кръчмата“ и там
Ракията да е гибелна е понятно, макар и от гледището на въздържателите, но тук ракията не се сравнява с гибелта, а цветът на ракията — с белия цвят. Значи: гибелта е бяла като ракия.
На стр. 13:
Разбираме, че могат да падат и да стават хората, разбираме дори, че и дърветата падат и стават — вятърът ги превива — но да падат и да стават и улиците, и гробищата: това вече са вятърничави приумици на самия поет.
Свършваме с примерите: те стигат, за да се подкрепи казаното по-горе…
Може би някой ще се изхитри и ще каже, че не трябва да се разглеждат стихотворения по такъв начин, че една лирическа творба не трябва да се подлага на логически разбор, а трябва да се почувствува нейният „трепет“ и т.н. И да заговори за непосредственост и интуиция, да заприказва за вдъхновението така, както да го е имал всеки ден след ядене.
Може би за чувството и интуицията на такъв човек тия стихове да са великолепни, но от гледището поне на разума те са невъзможни.
И защо най-сетне безумието на един Достоевски и дълбочината на един Пушкин да намират ясна и логически правилна форма, а „чувството“ на Лилиев, Стубел и Фурнаджиев да не може?