Стивън Кинг
Мъртвата зона
Пред вас е литературно произведение, главните герои в което са измислени. Тъй като действието се разгръща на фона на седемдесетте години на нашия век, читателят може би ще разпознае някои личности, играли определена роля през този период. Надявам се, че нито една от тях не е изобразена в невярна светлина. В Ню Хампшир не съществува трети избирателен окръг, нито пък в Мейн има град Касъл Рок.
ПРОЛОГ
1
Когато завърши университета, Джон Смит бе вече окончателно забравил за злополучното си падане върху леда в онзи януарски ден на 1953 година. Всъщност още в гимназията щеше да се затрудни да го изрови от паметта си. А родителите му така и не разбраха за него.
Пързаляха се на разчистената площадка върху езерото край Дърам. По-големите момчета си бяха направили врати от кошове за картофи и играеха хокей със стари, омотани в изолирбанд стикове. А малчуганите, както си е от памтивека, щъкаха насам-натам, кълчеха си смешно глезените и пухтяха като локомотиви в мразовития въздух. Зад разчистената част от леда горяха две автомобилни гуми и вдигаха облаци гъст, лепкав дим, а до тях седяха в групичка родители и наблюдаваха децата си. Ерата на снегомобила още не бе настъпила и в зимните си развлечения хората напрягаха за удоволствие мускули вместо бензинови мотори.
Джони, който живееше в покрайнините на Паунъл, бе метнал кънките през рамо и бе дошъл сам на езерото. За своите шест години той се пързаляше доста добре — не дотолкова, че големите да го включат в играта си, но достатъчно, за да сложи в джоба си останалите първолаци, които само се клатушкаха с разперени ръце и падаха като круши по леда.
Джони се пусна плавно в обиколка по ръба на площадката. Мислеше си колко хубаво щеше да бъде, ако и той можеше да се пързаля заднишком като Тими Бенедикс, вслушваше се в тайнственото пращене и глухия тътнеж на леда, във виковете на хокеистите, в самосвала, изгромолял по моста на път за гипсовата кариера в Лисбън Фолс, в далечния разговор на възрастните. Беше много щастлив, че съществува на този свят в такъв студен и ясен зимен ден. Всичко бе наред, чувствуваше се отлично, нищо не гнетеше съзнанието му, нищо не му трябваше… освен да се научи да се пързаля назад като Тими Бенедикс.
Когато се изравни с огъня, Джони видя двама-трима от възрастните да си предават в кръг бутилка евтино уиски.
— Дай една глътка! — подвикна той на Чък Спайър, който бе навлякъл топъл широк анорак и зелен вълнен клин.
Чък се усмихна.
— Чупка, малкият! Майка ти те вика!
Шестгодишният Джони Смит се захили и продължи да се пързаля. Стигна до външния край на площадката откъм шосето и видя самия Тими Бенедикс да се спуска по склона, следван от баща си.
— Тими — извика той, — гледай!
Джони се завъртя и започна вдървено да се пързаля назад. Без да подозира, той отиваше право към хокеистите.
— Ей, малкият! — извика някой. — Изчезвай!
Джони не чуваше нищо. Бе станало чудо! Пързаляше се назад! Изведнъж, някак от само себе си, бе влезнал в ритъм. Искаше се само да се накланяш ту към единия, ту към другия крак…
Той загледа в захлас движението на краката си.
И не видя как наблизо профуча старата, охлузена и нащърбена по ръбовете шайба на големите. Един от тях — лош кънкьор — се хвърли след нея в отчаян плонж.
Чък Спайър забеляза опасността, изправи се и извика:
— Джони, внимавай!
Джони вдигна глава и в следващия миг тромавият кънкьор връхлетя неудържимо с осемдесетте си килограма върху малкия.
Детето полетя с разперени ръце. Секунда след това главата му срещна леда и пред очите му падна черна завеса.
Черна завеса… черен лед… черна завеса… черен лед… черно. Черно.
Казаха му, че бил загубил съзнание. Той помнеше само онази странна, натрапчива мисъл… После пред очите му внезапно бяха изникнали надвесените лица на заобиколилите го изплашени хокеисти, разтревожени възрастни и любопитни малчугани. Тими Бенедикс се хилеше глупаво. Чък Спайър го държеше на ръце.
Черен лед. Черно.
— Ей, Джони… как си? — попита го Чък. — Много зле се удари.
— Черно — изхриптя детето. — Черен лед. Не ги скачвай повече, Чък!
Чък се огледа недоумяващ, сетне отново върна поглед към Джони и попипа голямата буца, която се вдигаше върху челото му.
— Много съжалявам! — изломоти непохватният шишко. — Изобщо не го видях. Малките не трябва да влизат в игрището за хокей. Това си е в правилата.
Той плахо се огледа за подкрепа.
— Джони? — пак се обади Чък. Нещо в погледа на момчето го тревожеше. Очите му бяха потъмнели и зареяни, странно далечни и студени. — Добре ли си?