6
— Мамо, този чичко болничък ли е?
— Шшт.
— Кажи де, болничък ли е?
— Тихо, Дани!
Тя погледна към човека на автобусната седалка от другата страна на пътеката с извинителна усмивка, сякаш казваше: „Нали ги знаете децата, приказват каквото им дойде на езика…“ Ала той сякаш нищо не бе чул. Бедният, наистина имаше вид на болен. Дори четиригодишният Дани го бе разбрал. Човекът тледаше апатично навън, където снегът бе завалял малко след като пресякоха границата на щата Кънетикът. Бе прекомерно бледен, прекомерно слаб и шията му бе обезобразена от страшен, Франкенщайнски белег, който излизаше изпод яката на палтото и стигаше почти до челюстта. Сякаш в недалечното минало някой се бе опитал да му отреже главата и за малко не бе успял.
Автобусът на компанията „Грейхаунд“ пътуваше за Портсмут и трябваше да пристигне вечерта в 9 ч 30 мин, ако не се забавеше заради снега. Джули Браун отиваше със сина си на гости у свекърва си и знаеше, че както винаги старата проклетница щеше да разглези безобразно Дани, а на него и без това много не му трябваше.
— Искам да ида да видя.
— Не, Дани!
— Искам да видя дали е болничък.
— Не!
— Иии, ами ако е умял? — Очите на Дани светнаха при мисълта ма такава вълнуваща перспектива. — Ако сега е умял?
— Млъкни, Дани!
— Чичко — викна детето, — ти умял ли си?
— Затваряй си устата! — изсъска Джули с пламнали от срам страни.
Дани наду гайдата — плачеше насила, подсмърчаше и виеше противно, както винаги, когато не успееше да се наложи. От този плач на Джули й идеше да го защипе и да го стиска за ръцете, че да има поне за какво да реве. Пътуването с автобус по нощите през поредната идиотска виелица с циврещия й син неминуемо я караше да се ядосва задето собствената й майка не бе се погрижила да я кастрират преди да достигне детеродна възраст.
Тъкмо в този миг човекът от съседната седалка се обърна към нея и се усмихна с уморена, измъчена и въпреки всичко доста приятна усмивка. Тя забеляза, че очите му са ужасно зачервени, сякаш е плакал. Опита се да отвърне на усмивката му, но се получи много фалшиво и смутено. Лявата страна на пътника, която бе обърната към нея, с кръвясалото око и белега на шията изглеждаше зловеща и от блъскваща.
Джули се надяваше, че няма да пътуват заедно чак до Портсмут, но се оказа, че и той бе дотам. Тя го зърна на автогарата тъкмо когато бабата на Дани грабваше в прегръдките си щастливо кикотещия се внук. Видя странния спътник да се отправя, накуцвайки, към изхода, стиснал в една ръка оръфана пътна чанта, а в другата — съвършено ново куфарче за документи. И за един кратък миг по гърба й пролази вледеняваща тръпка. Човекът всъщност не куцаше, а на всяка стъпка сякаш политаше да падне по очи. Ала в движението му се долавяше някаква непреклонна решимост, каза по-късно Джули пред полицията на щата Ню Хампшир. Като че ли бе тръгнал към ясно определена цел и нямаше на света сила, която да му попречи да я достигне.
Сетне мракът го погълна и той изчезна от погледа й.
7
Тимсдейл е малко градче в Ню Хампшир западно от Дърам, в периферията на трети избирателен окръг за Конгреса на САЩ. Поминъкът на жителите му се осигурява от най-малката фабрика в системата от предприятия на Роджър Чатсуърт, легнала като някой почернял от сажди тухлен мастодонт върху брега на местната рекичка. Единствената скромна слава, за която градчето би могло да претендира (според твърденията на местната търговска палата), е, че тук за пръв път в Ню Хампшир било въведено електрическото улично осветление.
Една вечер в началото на януари в единственото заведение на Тимсдейл, където човек можеше да изпие чаша бира, влезе млад, преждевременно побеляващ мъж, който накуцваше. Собственикът, Дик О’Донъл, стоеше зад бара. Заведението бе почти празно, защото бе средата на седмицата, а и от север пак идеше поредният циклон. Снегът бе натрупал вече пет-шест сантиметра и нямаше никакво намерение да спира.
Накуцващият изтупа крака, приближи се до бара и си поръча чаша светло. О’Донъл му я подаде. Човекът си поръча още две. Пиеше, без да бърза, и гледаше телевизора над бара. Цветовете бяха размазани — така беше от няколко месеца вече — и Руди Джордаш приличаше на трансилвански вампир. О’Донъл не помнеше да бе виждал новодошлия преди.
— Желаете ли още едно? — попита той на връщане към бара от масата в ъгъла, където дремеха две дърти кранти.
— Още едно няма да ми навреди — съгласи се младият мъж. — Виждам, че ви е личен познат. — Той посочи към стената над телевизора.
Там бе закачена увеличена и оградена в рамка политическа карикатура. На нея бе изобразен Грег Стилсън с килнатата си каска на строителен работник, който изритваше по стълбите на Капитолия някакъв тип в официален костюм. Въпросният тип бе Луис Куин, конгресменът, уличен преди малко повече от година, че взима подкупи в аферата със скубането по обществените паркинги. Текстът под карикатурата гласеше: „Точка първа: ИЗМЕТЪТ ВЪН!“ Напряко през карикатурата бе написано с едър, разтегнат почерк: „На Дик О’Донъл, съдържател на най-готиния бар в трети избирателен окръг! Все тъй екстра да се лее бирата при тебе, Дик! — Грег Стилсън“.