Мучи бе вече проверил ГРАДОУПРАВИТЕЛ, ГРАДСКИ СЪВЕТНИЦИ и ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР. Беше надникнал в 00 — МЪЖЕ и в СОЦИАЛНИ ГРИЖИ. Сега оглеждаше 00 — ЖЕНИ. Идваше ред на вратата за галерията.
Тя се отвори.
Прозвучаха две стъпки и Мучи застана до парапета на късото балконче над задните редове на залата.
— Е, Съни, доволен ли си сега?
— Наред ли е всичко?
— Като на гробищата! — отвърна Мучи и в залата се изсмяха.
— Добре тогава, идвай да пием по едно кафе — обади се третият от групата. И колкото да бе невероятно, с това свърши всичко. Вратата се затръшна, стъпките се отдалечиха по коридора и после по стълбите надолу.
Джони се отпусна и за момент потъна в сивотата на забравата. Но на излизане групата хлопна външната врата и го извади от унеса.
Останал сам, разсилният даде воля на чувствата си: „Проклетници с проклетници недни!“, след което и той си излезе. Следващите двадесетина минути Джони прекара сам в празната зала.
5
Към 9 ч 30 мин гражданите на Джаксън започнаха да се събират в залата на своята община. Първи се появиха три възрастни дами. Бях облечени в черни, официални тоалети и бърбореха неспирно като кречетала. Джони ги наблюдаваше как си избират места по-близо до печката, почти изцяло извън полезрението му, и как си взимат от брошурките по пейките. Брошурките сигурно бяха пълни с лъскави снимки на Грег Стилсън.
— Да ви кажа, направо съм влюбена в този човек! — заяви една от дамите. — Три пъти вече съм вземала автограф от него и да не мръдна оттук, ако днес не взема и четвърти.
С това темата „Стилсън“ бе изчерпана и разговорът се прехвърли на подробностите около наближаващата неделна служба в методистката църква.
Джони, който се бе разположил почти точно над печката, почувствува, че след жестокото намръзване сега бе започнал да се сварява от горещина. Беше се възползувал от затишието между оттеглянето на Стилсъновата охрана и пристигането на първите посетители да свали връхната си дреха и ризата. Въпреки това трябваше постоянно да изтрива мокрото си лице с носна кърпа, по която освен пот оставаха и следи от кръв. Отново се бе раздразнило болното му око и пред погледа му всичко плуваше в червена мътилка.
Долу вратата се отвори, последва юнашко тум-тум-тум от изтупване на покрити със сняг мокасини и по централната пътека към първия ред се отправиха четирима мъже с карирани сака. Едва седнали, единият веднага захвана да разказва някакъв солен виц за французите.
Пристигна млада, към двадесет и три годишна жена със сина си, който трябва да беше четиригодишен. Момченцето беше облечено в синьо космонавтско гащеризонче, с яркожълта гарнитура. То веднага поиска да поговори по микрофона.
— Не, миличкото ми — спря го майката и двамата седнаха зад мъжете с карираните сака. Тутакси детето зарита пейката им и един от тях го изгледа през рамо.
— Престани, Томи! — смъмри го майката.
Беше вече десет без петнадесет. През ритмично отварящата и затваряща се врата прииждаше постоянен поток от мъже и жени, най-различни по възраст, външност и занятие. Във въздуха се носеше жуженето на много разговори, в които се долавяше някаква особена приповдигнатост, чувство на радостно очакване. Не, тук не бяха дошли да разпитват своя законно избран представител. Тук се бяха събрали, за да видят как и на техния небосклон изгрява една звезда от първа величина. Джони знаеше, че повечето срещи с кандидати за представители или вече избрани конгресмени се провеждат в почти празни зали, в присъствието само на шепа верни привърженици и неизлечими идеалисти. По време на изборите през 1976 г., предварително обявеният публичен диспут между кандидата от Мейн, Бил Коън, и опонента му Лейтън Куни бе успял да привлече всичко на всичко двадесет и шест човека, без да се смятат представителите на пресата. Подобни словесни дуели бяха предназначени единствено за хвърляне на прах в очите и за трупане на личен актив, който да се развява при следващите избори. Поради това като правило мероприятията от този род спокойно биха могли да се сместят в килер със средни размери. Ала в тукашната зала в десет часа сутринта не бе останало свободно място и отзад имаше към тридесетина правостоящи. При всяко отваряне на вратата Джони стисваше пушката. Все още не беше сигурен, че ще извърши замисленото, каквото и да струваше това.
Десет часа и пет минути… десет часа и десет минути… Джони вече си мислеше, че нещо се е случило и Стилсън ще се забави, или изобщо няма да дойде и тайно в себе си изпита облекчение. Ала в този момент вратата отново се отвори и един мощен глас извика: