Когато пристигна, Сара отби колата встрани от китния, тесен провинциален път, слезе и пресече насреща към малкото гробище. Върху един от първите надгробни камъни тя съзря потъмняла табелка с надпис СЕМЕЙСТВО БЪРЧ. Мястото бе оградено с нисък зид от неодялан камък и бе грижливо поддържано. Няколко избелели от слънцето знаменца напомняха за отминалия преди пет месеца Ден на падналите. Нямаше да мине много време и снегът щеше да ги затрупа.
Сара вървеше бавно — нямаше закъде да бърза. Вятърът си играеше с края на тъмнозелената й пола. Мина покрай гробовете на няколко поколения БОУДЕН, на семейство МАРСТЕН, а по-нататък и на рода ПИЛСБЪРИ, който от 1750 г. насам се нареждаше около голям мраморен паметник.
И чак до стената, в самия край на гробището, тя откри един сравнително нов надгробен камък, на който пишеше просто ДЖОН СМИТ. Сара коленичи и след кратко колебание опря длан до него. После я плъзна замислено по полираната повърхност.
10
23 януари 1979 г.
Мила Сара,
Току-що завърших едно много важно писмо до баща си, което ми отне близо час и половина. Нямам сили да мина още веднъж през същото, затова ще те помоля да му се обадиш по телефона, веднага щом получиш това писмо. Хайде, Сара, направи го, преди да продължиш нататък…
И така, по всяка вероятност, ти вече знаеш всичко. Исках само да ти кажа, че напоследък много си мислих за онази вечер, когато ходихме на панаира в Ести. Ако трябва да отгатна кои две неща си запомнила най-ясно от нея, бих избрал това как безумно ми вървя на Колелото на късмета (помниш ли момчето, което все повтаряше: „Мед ми капе като гледам как на този му смачкват фасона“?) и как се бях маскирал, за да те разсмея. Мислех си, че идеята е много остроумна, но ти страшно се разсърди и за малко цялата вечер да пропадне. Може би ако беше станало така, нямаше сега да съм тук и шофьорът на таксито щеше да е жив. А от друга страна, не е изключено нищо съществено от бъдещето да не може да се промени и съдбата да ми беше поднесла същата горчива чаша седмица, месец или година по-късно.
Така или иначе, ние си опитахме късмета на Колелото и то спря на един от номерата, където печели банката — мисля, че на двойната нула! Но искам да знаеш, че не съм престанал да мисля за теб, Сара. Винаги съм обичал само теб и това беше най-хубавата ни вечер…
11
„Здравей, Джони — прошепна тя и вятърът тихо се разходи из пламналите в злато и ръжда дървета. Едно кървавочервено листо плавно се залюля под яркото синьо небе и кацна незабелязано в косата й. — Ето ме и мен. Най-сетне дойдох.“
Някога тя би казала, че да си говориш на глас вече означава, че не си съвсем в ред, но да се обръщаш към мъртвец на гробищата значи направо да си луд. Ала чувствата нахлуха в нея с такава изненадваща сила, че гърлото й мъчително се сви и ръцете й се сплетоха и стиснаха до болка. А може би нямаше нищо лошо в това да му говори: в края на краищата бяха минали девет години и тук бе краят. Нататък следваха само Уолт, децата и безброй усмивки от стола зад ораторската трибуна на съпруга й, безкрайни усмивки на заден план и от време на време по някой очерк в неделните приложения на вестниците, ако спокойната увереност на Уолт, че ще направи главоломна кариера, се оправдае. Бъдещето щеше да й носи нови и нови бели кичури всяка година. Гърдите й щяха да провиснат и тя нямаше да смее да ходи без сутиен. Щеше да се наложи много повече да се грижи за грима си и да се занимава с аеробика в бангорската Асоциация на младите християнки. Бъдещето й щеше да премине в ходене на пазар, водене на Дени на училище и Джанис — на градина. Чакаха я новогодишни компании и клоунски шапчици от картон, докато животът неумолимо се търкаляше през подобното на научна фантастика осмо десетилетие на двадесетия век и заедно с това я пренасяше в онова особено, неподдаващо се на определение състояние, наречено „средна възраст“.
В нейното бъдеще нямаше място за провинциални панаири.
Първите парещи сълзи бавно се отрониха.
— О, Джони — промълви Сара. — Нали всичко трябваше да бъде иначе? Нали не трябваше да свърши така?
Тя сведе глава и запреглъща, ала не можа да се сдържи и избухна в ридания. Ярките слънчеви лъчи пред очите й се обагриха във всички цветове на дъгата. Вятърът, който допреди малко я сгряваше с дъха на циганското лято, по февруарски защипа мокрите й страни.
— Не е честно! — извика Сара в тишината, покрила като с наметало поколения смълчани Боуден, Марстен и Пилсбъри — мъртво множество слушатели, потвърждаващо истината, че животът бързо си Отива, а смъртта остава завинаги. — О, боже, не е честно!