И тогава тя усети, че някаква ръка докосва тила й.
12
… и това беше най-хубавата ни вечер, макар понякога да не ми се вярва, че изобщо е имало година като 1970, когато бяха студентските вълнения и Никсън беше президент, и не съществуваха джобни калкулатори, нито видеокасетофони, Брус Спрингстийн не пееше и нямаше състави пънк. А друг път онова време ми се струва толкова близко, сякаш бих могъл да го пипна. Тогава имам чувството, че ако можех да те прегърна, или поне да те докосна по бузата или по тила, бих могъл да те отнеса в едно по-друго бъдеще, където няма да има страдания и отчаяние, нито пък нужда да се вземат горчиви решения.
Е, всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Единствената ми надежда е, че ще ме помниш с добро, мила Сара.
С най-добри пожелания
13
Тя пое шумно дъх, вдигна глава й отвори широко очи.
— Джони?…
Ала вече нямаше нищо.
Каквото и да се бе появило, то бе изчезнало веднага. Сара се изправи и се обърна, но, разбира се, никого не видя. И все пак тя прекрасно си го представяше как стои, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, с непринудена, дяволита усмивка на по-скоро приятното си, отколкото красиво лице, облегнал нехайно дългото си, кльощаво тяло на някой паметник, на каменния стълб на портата или на дърво, пламнало в аленото на догарящия есенен огън. Карай да върви, Сара, ами я кажи — още ли смъркаш онзи проклет кокаин?
Нямаше никой освен Джони: той бе съвсем наблизо, а може би навсякъде.
„Всички правим, каквото можем, и трябва да се задоволяваме с постигнатото. А ако то не ни задоволява, тогава трябва да се примирим. Нищо на този свят не се губи, Сара. Нищо, което да не може да се намери.“
— О, Джони, ти си непоправим! — прошепна тя и тръгна. Излезе от гробището, пресече пътя и спря, за да хвърли поглед назад. Топлият октомврийски вятър изведнъж духна с все сила и сякаш погна през света огромни острови от светлини и сенки. Дърветата тайнствено прошумоляха.
Сара се качи в колата и потегли.