— И не е като да нямаш пари за такси — усмихна се тя.
— Да не говорим за бакшиша, който ще дам. — Джони направи сполучлива имитация на широкия пиянски жест на Уилям Фийлдс17. Сетне се приближи, седна до нея и хвана ръката й.
— Джони, как стана тая работа? — попита момичето.
— Коя?
— С Колелото. Как се получи това?
— Просто страшно ми провървя, това е — опита се да обясни той, ала видът му го издаваше, че не е много убеден. — С всекиго се случва. На конни надбягвания, на карти, че дори на чифт-тек.
— Не — възрази Сара.
— Какво не?
— Не мисля, че с всекиго се случва да му върви така. Беше почти свръхестествено. Дори… малко ме достраша.
— Така ли?
— Да.
Джони въздъхна.
— С мене поне се случва — понякога ми работи предчувствието. Откак се помня, ме бива да намирам загубените вещи на хората. Както стана с малката Лиза Шуман в училище. Сещаш се за кого става дума, лали?
— Малката тъжна и тиха Лиза… Знам я. Вечно витае в облаците на упражненията по граматика.
— Беше си загубила училищното пръстенче18 и дойде при мен цялата в сълзи. Попитах я дали е проверила в дъното на горния рафт на шкафчето си. Просто така ми хрумна. А то се оказа там.
— И винаги ли си имал такива хрумвания?
— Ами, много рядко. — Лицето му леко посърна. — Но тази вечер това чувство бе особено силно, Сара. Струваше ми се, че Колелото е… — той присви пръсти в юмруци и ги изгледа намръщено — че то ми е в ръцете. И в същото време имах най-невероятни, направо идиотски асоциации.
— Като например?
— Гу-ма — натърти той. — Горяща гума. И студ. И лед. Черен лед. Ей такива неща ми се мержелееха, бог знае защо. И още — някакво смътно предчувствие за беда.
Сара внимателно попиваше всичко, без обаче да се намесва. И не след дълго лицето му се разведри.
— Но каквото и да бе, това чувство вече го няма. Най-вероятно не е нищо сериозно.
— Донесе ти все пак петстотин долара.
Джони разцъфна от радост и замълча. Тя задряма, доволна от близостта му. Събуди я светлината от автомобилни фарове, които блеснаха върху стената на стаята. Таксито.
— Ще ти звънна. — Той нежно я целуна на прощаване. — Сигурна ли си, че не искаш да остана при теб?
Изведнъж й се дощя да не го пуска, но тя поклати глава.
— Обади ми се утре.
— В свободния час — обеща той и тръгна към вратата.
— Джони?
Той се обърна.
— Обичам те — каза тя и лицето му грейна като слънце.
Изпрати й въздушна целувка.
— Оправи се и ще поговорим.
Тя кимна, но минаха четири години и половина, преди да може отново да поговори с Джони Смит.
2
— Нали нямате нищо против да седна отпред? — попита Джони шофьора на таксито.
— Седни, само гледай да не удариш с коляно таксиметъра. Много лесно се разваля.
С известно усилие Джони успя да намести дългите си крака под апаратчето и хлопна вратата. Шофьорът, оплешивял мъж на средна възраст, с шкембенце, превключи на червено и таксито се плъзна по Флаг Стрийт.
— Накъде?
— Клийвс Милс — отвърна Джони. — Главната улица. Ще ви покажа точно къде.
— Ще трябва да те помоля да заплатиш и половината от обратния път. Много ми е неприятно, но на връщане ще бъда празен.
Джони разсеяно стисна пачката банкноти в джоба на панталона си. Опита се да си спомни дали изобщо някога бе носил толкова много пари наведнъж. Имаше такъв случай. Беше купил на старо един двегодишен „Шевролет“ за хиляда и двеста долара. В банката му бе хрумнало да ги поиска в брой, а не с чек — хей така, просто за да види как изглеждат толкова пари накуп. Не бяха някаква велика гледка, но затова пък велика бе физиономията, която направи прекупвачът, когато му наброи дванадесетте стодоларови банкноти в шепата. Ала вместо с доволство, сегашното богатство в джоба му изпълваше Джони само със смътно безпокойство и в ума му непрекъснато се въртеше сентенцията на майка му: „Намерени пари, намерена беля!“
— И половината от обратния път, бива — великодушно прие той.
— Просто исках да сме наясно — разбъбра се шофьорът. — Дойдох толкова бързо, защото имах повикване от Ривърсайд. Там обаче не ме чакаше никой.
— А, така ли? — насили се Джони да прояви интерес. Зад прозорците отвън се стрелкаха потънали в мрак къщи. Спечелил бе петстотин долара в преживяване, съвсем различно от всичко досега. Този необясним мирис на горяща гума, усещането, че повторно, макар и частично, му се случва нещо, сполетяло го в ранното детство… и предчувствието за надвиснала беда в разплата за късмета не го напускаха.
18
В предпоследния клас американските ученици получават пръстенчета с емблемата на училището си. — Б.пр.