Телефонът изпращя и друг глас, на по-възрастен мъж, подхвана:
— Ало, мистър Смит?
— Да, кой е?
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сър. Говори сержант Мегс от щатската полиция, участъка в Орано.
— За моето момче ли е? Случило ли се е нещо с момчето ми?
Без да съзнава какво прави, той се отпусна тежко върху седалката на телефонния кът. Чувствуваше слабост в цялото си тяло.
— Имате ли син на име Джон Смит, без инициали за други имена?
— Жив и здрав ли е? Добре ли е?
Звук от стъпки по стълбището. Вера застана до него. За момент изглеждаше спокойна, след това се хвърли като тигрица и сграбчи слушалката.
— Какво има? Какво се е случило с моя Джони?
Хърб изтръгна слушалката от ръцете й, при което й счупи нокът, и я изгледа твърдо.
— Остави на мен!
Тя стисна устата си с длан и изумено впери в него инак благите си, поизбеляло сини очи.
— Мистър Смит, чувате ли ме?
От устата на Хърб се зарониха думи, сякаш напоени с новокаин:
— Да, имам син на име Джони Смит, без инициали за други имена. Живее в Клийвс Милс. Учител е в тамошната гимназия.
— Той е пострадал при автомобилна катастрофа, мистър Смит. Състоянието му е много тежко. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина. — Мегс говореше отмерено, със служебен тон.
— О, господи! — промълви Хърб. В главата му настана пълен хаос. Някога, като войник, един зъл и грамаден русокос южняк на име Чилдерс го бе спукал от бой зад някакъв бар в Атланта. Тогава Хърб се бе чувствувал точно по същия начин — смачкан, с мисли, размазани в ненужна, безформена пихтия.
— О, господи! — отново въздъхна той.
— Мъртъв ли е? — ахна Вера. — Мъртъв? Кажи, Джони мъртъв ли е?
Хърб покри слушалката с длан.
— Не, не е мъртъв.
— Не е мъртъв! Не е мъртъв! — Тя се срути шумно на колене в телефонния кът. — Благодарим ти, господи, от все сърце и те молим да обърнеш всеблагите си грижи и милост към нашия син и да го закриляш със своята любеща ръка. Молим те, о боже, в името на твоя единствен роден син Исус и…
— Вера, замълчи!
За момент и тримата притихнаха, сякаш размишляваха над живота с неговите недотам забавни обрати: едрият Хърб, сврял се някак на миниатюрната седалка в кътчето, сблъскал крака под писалището и забол лице в букет пластмасови цветя; Вера, притиснала колене към решетката на печката във вестибюла; невидимият сержант Мегс, който по странен звуков канал приемаше тази горчива комедия.
— Мистър Смит?
— Да. Аз… извинете за сцената.
— Напълно ви разбирам.
— Моето момче… Джони… той с „Фолксваген“-а си ли е бил?
— Клопки, клопки, тези малки бръмбари са истински смъртоносни клопки — вайкаше се Вера. Лицето й бе плувнало в сълзи, които се стичаха по гладката, твърда повърхност на козметичната маска подобно на дъжд върху хромирана автомобилна броня.
— Бил е в такси — поясни Мегс. — Ще ви опиша каквото знам за случая. Замесени са били три коли, две от тях шофирани от младежи от Клийвс Милс, които се надбягвали. Изскочили иззад върха, на Карсъновия баир, както го наричат там, по шосе номер 6, в посока на изток. Синът ви бил в такси, което се движело на запад, към Клийвс Милс. Таксито и отсрещната кола, която се носела в обратното платно, се сблъскали челно. Шофьорът на таксито, както и момчето водач на другата кола, умрели на място. Вашият син и пътникът от другата кола са откарани в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн. Казват, че и двамата са в критично състояние.
— Критично състояние — повтори Хърб.
— Критично. Критично — застена Вера.
„Господи, съвсем като в някой от онези шантави, бродуейски спектакли“ — помисли си Хърб. Стана му неудобно пред сержант Мегс заради Вера — вероятно той я чуваше как вие отстрани като смразяващ хор в антична трагедия. Зачуди се колко ли такива разговори ще е провел Мегс покрай службата си. Сигурно много. Може би вече бе звънял да уведоми жената на шофьора и майката на загиналото момче. Как ли са реагирали те? Но какво значение има това? Нима Вера не е в правото си да оплаква собствения си син? И защо ли човек мисли за такива идиотщини в момент като този?