— Ох, Сара… Не е добре. Истината е, че сега се намира в някаква ферма в щата Върмонт. Чака да дойде краят на света.
— Какво?
Хърб й разказа, че преди шест месеца Вера започнала да си пише с група от десетина човека, които наричали себе си „Американско дружество на последния час“. Техни предводители били мистър и мисис Хари Л. Стонкърс от град Расийн, щата Уисконсин. Мистър и мисис Стонкърс твърдели, че били отвлечени от летяща чиния по време на някакъв излет. Били издигнати в рая, разположен обаче не в съзвездието Орион, а на планета, подобна на Земята, която обикаляла около звездата Арктур. Там те общували с ангели и били осведомени, че последният час наближавал. Дарили ги с телепатични способности и ги изпратили обратно на Земята, за да съберат около себе си неколцина предани вярващи за първия редовен полет „Земя — рай“. И така, тяхната групичка се събрала, те купили някаква ферма северно от Сейнт Джонсбъри и преди около седем седмици се настанили там в очакване на летящата чиния.
— Това звучи като… — започна Сара, но изведнъж млъкна.
— Знам като какво. Като налудничава приказка. Мястото им струва девет хиляди долара и представлява една порутена къща и два акра трънаци. Вериният дял е седемстотин долара. Това бе всичко, което можа да даде. Нямаше друг начин да я спра… освен да я пратя в лудница. — Той помълча и се усмихна. — Но не си струва да говорим за това на сватбата ти, Сара. Ти и твоето момче ще бъдете щастливи. Сигурен съм в това.
Сара се помъчи да отговори на усмивката му.
— Благодаря, Хърб. Тя ще… искам да кажа, мислиш ли, че тя…
— Ще се върне? Да, разбира се. Ако до зимата не дойде краят на света, мисля, че ще се върне.
— Ох, дано всичко се оправи! — въздъхна тя и го прегърна.
5
Фермата във Върмонт нямаше отопление и тъй като чинията не пристигна до края на октомври, Вера се завърна у дома си. Чинията не дошла, обясни тя, защото още не били успели напълно да се пречистят от дребнавостите и греховната мръсотия в живота си. Инак тя се чувствуваше въодушевена и окрилена във вярата си. В един от сънищата си бе видяла знак. Може пък да не й бе отредено да я отведат в небесата с летяща чиния. У нея все по-силно се затвърждаваше убеждението, че е призвана да насочи сина си, щом дойде на себе си, по предопределения му път.
Хърб я прибра, постара се, доколкото му бе възможно, да се отнася към нея с обич и животът продължи. Джони беше в кома вече две години.
6
Никсън встъпи във втория си президентски мандат. Американските момчета започнаха да се завръщат от Виетнам. Уолтър Хазлет беше пред завършване на образованието си. Сара продължи да преподава, докато той зубреше за изпити. Глупавите, заблудени зайци, които бе поела навремето като начеваща учителка, се бяха превърнали в отракани младежи и девойки. Плоскогърдите момиченца бяха напълнили блузките. Фърфалаците, които преди се губеха по коридорите, сега бяха включени в баскетболния отбор.
Втората арабско-израелска война дойде и си отиде. Петролното ембарго дойде и си отиде. Убийствено високите цени на бензина дойдоха и не си отидоха. Вера Смит заживя с убеждението, че Христос ще се появи изпод земята някъде в района на Южния полюс. Източникът на тази информация бе една нова брошурка (седемнадесет страници, цена 4 долара и 50 цента), озаглавена „Подземният тропик господен“. Удивителната хипотеза на нейния автор бе, че царството господне е всъщност долу, под самите ни крака, и че точката, от която най-лесно може да се достигне, е Южният полюс. Един от разделите на брошурката бе озглавен „Парапсихически изживявания сред изследователите на Южния полюс“.
Хърб й обърна внимание как преди по-малко от година бе вярвала, че царството господне се намира нейде горе и най-вероятно обикаля около Арктур.
— По-скоро бих повярвал в това, отколкото в тази шантава история с Южния полюс — рече й той. — В края на краищата в Библията е казано, че царството грсподне е на небето. Това тропично място под земята би трябвало да бъде…
— Престани! — Устните й се свиха в тънки, бели ивици. — Не е нужно да се подиграваш с неща, които не разбираш.
— Не се подигравам, Вера — отвърна той кротко.
— Бог знае защо неверникът се гаври и езичникът беснее! — тросна се тя. В очите й отново се появи стъкленият блясък. Двамата седяха на масата в кухнята. Пред Хърб лежеше част от повредена брава, а пред Вера — купчинка стари броеве на списанието „Нашънъл джеографикс“: тя се ровеше в тях и събираше снимки и статии за Южния полюс. Неспокойни облаци се гонеха навън от запад към изток и листата се сипеха от дърветата. Отново бе дошло началото на октомври, а октомври като че ли беше най-лошият месец за нея. Това беше месецът, в който стъкленият блясък се появяваше най-често и за дълго в очите й. И също през октомври у Хърб винаги се загнездваше предателската мисъл да ги изостави. Да изостави и двамата — жена си, която почти сигурно бе душевно болна, и спящия си син, който бе практически мъртъв. Ето и сега той въртеше в ръце частта от бравата, гледаше през прозореца бягащите облаци и си мислеше: „Бих могъл да си събера багажа. Ей тъй, просто да го нахвърлям отзад в пикапа и да отпраша. Да речем, във Флорида, или Небраска, Калифорния. Добрият дърводелец изкарва хубави пари навсякъде. Просто ей тъй, ставам и изчезвам.“