Выбрать главу

Но си знаеше, че няма да го направи. За всичко бе виновен октомври — месецът, в който той винаги планираше бягство от къщи, тъй както Вера неизменно откриваше поредния нов начин да влезе в пряка връзка с Христос, за да спаси единственото си дете, което бе успяла да отгледа в дефектната си утроба.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й — слаба и костелива като ръката на бабичка. Тя вдигна удивено очи.

— Много те обичам, Вера.

Тя му се усмихна и за един кратък миг силно заприлича на момичето, което някога бе ухажвал и спечелил. Сега Вера се усмихваше нежно, очите й се избистриха и му отвърнаха с топлота и обич. Навън слънцето се подаде иззад търбуха на един облак, гмурна се зад друг и пак изплува, вдигайки и спускайки завеса от плътна сянка над двора зад къщата.

— Знам, Хърб. И аз те обичам.

Той я хвана и с другата си ръка, притисна в шепи дланта й.

— Вера.

— Кажи! — Очите й бяха тъй ясни… Внезапно тя се бе върнала при него, беше изцяло до него и той можа да почувствува до каква ужасна степен се бяха отчуждили през последните три години.

— Вера, ако той никога не се събуди… боже опази! И все пак в такъв случай… ние оставаме, нали? Ще бъдем поне…

Тя рязко издърпа ръката си. Дланите му, които я бяха притискали леко, плеснаха в празното.

— Не искам да чувам! Изобщо не искам да чувам, че Джони няма да се събуди!

— Аз само…

— Разбира се, че ще се събуди — пресече го тя и се втренчи в двора, където продължаваше да просветва и да притъмнява. — Това му е писано от господа. Да, да! Да не мислиш, че не знам? Знам, повярвай ми. Бог е замислил големи неща за моя Джони. Чух го със сърцето си.

— Да, Вера. Добре.

Пръстите й се плъзнаха към списанията, напипаха поредния брой и заразлистваха страниците.

— Знам, знам, че е така — повтори тя с детинско раздразнение в гласа.

— Добре — прошепна той примирено.

Тя забоде очи в списанието. Хърб подпря глава на ръцете си, зарея поглед към играта на мигащата светлина и сянка и се замисли колко бързо идва зимата след златния подъл октомври. Искаше му се Джони да умре. Беше обикнал момчето от първия ден. Беше видял удивлението върху малкото му личице, когато веднъж се бе приближил с миниатюрна дървесна жаба до количката му и бе сложил мъничката жива твар в детските ръчички. Беше го учил да лови риба, да се пързаля на кънки и да стреля с пушка. Беше бдял до леглото му цялата нощ в 1951 година, когато малкият бе хванал грип и бе вдигнал температура до главозамайващите 40,6°. Беше крил в шепи сълзите в очите си, когато при завършването на гимназията Джони бе произнесъл възложената му приветствена реч, без никъде да гледа и без нито веднъж да се запъне. Тъй много спомени бяха свързани с него: как го учи да кара кола, как стоят заедно на корабния нос, когато една година през ваканцията отидоха на екскурзия в Канада (осемгодишният Джони се бе смял възторжено при всяко полюшване на кораба), как му помага да си пише домашните, да си прави колибка в клоните на дърво, да се оправя с компас. Всички тези спомени нахлуха едновременно в главата му, без какъвто и да е хронологичен ред — единственото свързващо звено бе Джони, Джони жадно откриващ света, който накрая така жестоко го осакати.

И ето че сега Хърб искаше Джони да умре. О, как го искаше! Искаше той да умре, сърцето му да спре да бие и кривата на електроенцефалограмата му да замре на финалната права линия. Искаше Джони да трепне и угасне като мигащо пламъче на свещ сред езерце от разтопен восък. Искаше той да умре и да ги избави.

7