Изръмжа, хвърли се слепешката, връхлетя върху десния крак на търговеца и разкъса крачола на белия му ленен панталон.
— Ах, гадино мръсна! — изкрещя той, разярен от неочакваното нападение, и този път тегли такъв ритник на псето, че то се изтърколи в прахоляка. Веднага се приближи и пак го ритна, като не преставаше да изригва ругатни. Сега вече кучето, със сълзящи очи и изгарящ от болка нос, с едно счупено и едно лошо пукнато ребро, разбра колко опасен е този побъркан човек, но, уви, бе твърде късно.
Грег Стилсън се задъхваше, потта се лееше на вади по страните му, но той продължаваше да крещи и да преследва с ритници бедното същество из прашния двор, докато го докара до положение само да скимти и едва да се тътри из пепелака. Половин дузина рани кървяха по него. То умираше.
— Не трябваше да ме хапеш! — изсъска Грег. — Чуваш ли? Чуваш ли какво ти казвам? Не трябваше да ме хапеш, дрислива гадино! Никому не давам да ми застава на пътя! Чуваш ли? Никому!
Той ритна още веднъж животното с островърхата си, опръскана с кръв обувка, но то не можа да отвърне с друго, освен с тих, сподавен стон. Твърде малка награда за победителя. Болеше го глава. Сигурно от слънцето. И от гонитбата из двора в тази жега. Цяло щастие ще е, ако не припадне!
Грег затвори за малко очи. Дишаше тежко. Бе потънал в пот, която се стичаше по лицето му като сълзи, а в подстриганата му като четка коса блестеше подобно на безброй скъпоценни камъчета. В краката му издъхваше пребитото куче, а зад затворените му клепачи разцъфтяваха и изчезваха в ритъма на пулса му причудливи разноцветни петна.
Страшно го болеше глава.
Понякога се питаше дали не полудява. Като сега например. Искаше само да пръсне на кучето една хубава порцийка амоняк с машинката за флайтокс и да го прогони обратно в обора, та да пъхне в цепката на външната врата визитната си картичка. Щеше да намине пак някой ден да им продаде нещо. А виж как се обърна работата. Каква каша забърка. При това положение някак не вървеше да си остави визитната картичка, нали?
Отвори очи. Долу в праха кучето дишаше тежко и учестено, а от муцуната му излитаха кървави пръски. Когато Грег го погледна, то лизна покорно обувката му сякаш за да признае, че е било победено, след което отново се зае да умира.
— Не трябваше да ми късаш гащите — процеди той. — Гащите ми струват пет долара, лайняна гад такава!
Трябваше да се маха оттук. Нямаше да му се отрази добре, ако в този момент от града се завърнеше оня ми ти мистър Тъпанарски със „Студебейкър“-а, с жената и шестте си деца и видеше насред двора умиращия верен страж и надвесения над него търговец-злодей. Това положително щеше да му струва службата. Компанията „Път към истината“ не наема търговци, които убиват кучетата на християните.
Като се кикотеше нервно, Грег се върна при лимузината си, седна зад волана и бързо излезе на заден ход от двора. Сетне обърна на изток по селския път, опънал се като стрела през царевичака, и не след дълго се понесе със сто километра в час, следван от километричен облак прах.
Той определено не искаше да загуби работата си. Тъкмо сега не. Печелеше добре. Към дребните хитрости, известни на компанията „Път към истината“, бе прибавил и няколко чисто свои изобретения, за които работодателите му не подозираха. Бе започнал да прави пари. Освен това, докато кръстосваше по работа, имаше възможност да се среща с много хора… с много момичета. Този живот си го биваше, само че…
Само че не го задоволяваше напълно.
Грег караше и болката блъскаше в слепоочията му. Не, положението му просто не го задоволяваше. Той чувствуваше, че е създаден за далеч по-значими дела от това да кръстосва с кола Средния запад, да продава библии и да си докарва допълнително по два долара на ден, като подправя отчетите. Чувствуваше, че е създаден за… за…
За да стане велик.
Да, това бе истината, точно това бе истината. Преди няколко седмици се бе качил с една фуста в плевника — нейните отишли в Дейвъмпорт да продават пилета. Отначало го попита дали иска чаша лимонада, а после нещата тръгнаха някак от само себе си и накрая, като свършиха, тя каза, че било почти същото, като да те прелъсти проповедник. Без да знае защо, той я зашлеви. Зашлеви я и си отиде.
Е, не беше точно така.
Всъщност шамарите бяха три или четири. Спря да я удря едва когато тя се разплака и завика за помощ. Успя да оправи работата, но му се наложи да пусне в ход и последния грам обаяние, дадено му от бога. И тогава също го боля главата, пулсиращите ярки петна се стрелкаха като метеори през зрителното му поле и се разлитаха във фантастични карамболи. Той се бе мъчил да си повярва, че главоболието му иде от жегата, от убийствения задух горе в плевника, но имаше и друга причина. Подобно нещо бе изживял и на двора, когато кучето му скъса панталона, и в гърдите му се надигна същото помрачаващо, влудяващо чувство.