Продавачът на гръмоотводи спря пред крайпътното ресторантче „У Кати“ в Съмърсуърт, Ню Хампшир, през ранния следобед на горещ летен ден, няма и седмица след Националния празник Четвърти юли, 1973 година. А недалеч гръмотевичните бури навярно вече се зараждаха в знойните шахти на загрятите възходящи въздушни потоци на лятото.
Гонен от страшна жажда, човекът бе решил да се отбие в заведението, за да угаси огъня с няколко бири, а не да търси купувач. Но по силата на дългогодишен навик той хвърли поглед към покрива на ниската, подобна на ферма сграда и равната права линия, която видя да се откроява на фона на нажежената небесна синева, го накара да отвори отново колата, за да вземе изтърканото кожено куфарче, където се намираха мострите му.
Вътре беше мрачно, прохладно и тишината се нарушаваше единствено от приглушения говор на цветния телевизор, прикрепен към стената. Имаше няколко постоянни посетители и заедно с тях собственикът зад бара се бе загледал в поредния епизод на някакъв сладникав сериал.
Продавачът на гръмоотводи се отпусна върху едно от високите столчета пред бара, а на съседното сложи куфарчето си. Собственикът се приближи.
— Здравей, приятел. Какво ще пиеш?
— Будвайзерче — поръча продавачът на гръмоотводи. — Удари и ти едно, ако ти се иска.
— Винаги ми се иска. — Собственикът донесе двете бири, взе долара на продавача и остави на бара ресто от три монети по десет цента.
— Казвам се Брук Карик — подаде той ръка.
Продавачът на гръмоотводи я стисна.
— Аз съм Дохей, Андрю Дохей. — Надигна и преполови чашата си.
— Много ми е приятно. — Карик се отдалечи, сервира следващия коктейл на една млада жена с конска физиономия и пак се върна при Дохей. — Отдалече идеш, нали?
— Да. Пътуващ търговец съм. — Гостът се огледа. — Винаги ли е така спокойно?
— Не. В почивните дни се оживява, а и през седмицата върви не лошо. Но парите си ги правим най-вече от частните празненства. Не умирам от глад, но и „Кадилак“ не карам. — Той посочи чашата на Дохей. — Още една?
— Да. И на себе си налей, мистър Карик.
— Викай ми Брус — развесели се собственикът. — Сигурно се каниш да ми продадеш нещо, а?
Появиха се бирите.
— Влязох тук да си наквася гърлото, не да търгувам. Ама като казваш… — Продавачът грабна куфарчето и го сложи със замах върху бара. Отвътре нещо издрънча.
— Започва се — прихна Карик.
Двама от постоянното следобедно присъствие — старец с брадавица на десния клепач и мъж в сиво дочено облекло на общ работник, довтасаха да видят какво продава Дохей. Дамата с конската физиономия продължи да гледа телевизия.
Търговецът извади три гръмоотвода — един дълъг с пиринчена топка на върха, друг по-къс и трети с порцеланови чашки.
— Какво, по дяволите… — удиви се Карик.
— Гръмоотводи — закиска се старата кримка с брадавицата. — Иска да запази тази барака от божия гняв, Бруси. Няма да сбъркаш, ако го послушаш.
Сега вече и общият работник се закиска. Лицето на Карик помръкна и търговецът разбра, че дори да го беше имал, шансът му за сделка се бе изпарил. Той беше добър търговец и съзнаваше, че при такова неблагоприятно съчетание на зрители и обстоятелства с продажбата бе свършено още преди да е започнала рекламата. Приемаше го философски и все пак подкара по навиж агитацията:
— Като излизах от колата си, случайно забелязах, че това прекрасно заведение не е защитено с гръмоотводи и че е построено от дърво. А ето че много евтино и ако желаете, на изплащане при най-изгодни условия, мога да ви гарантирам, че…
— Че точно в четири часа следобед върху тази къща ще падне гръм — присмя се общият работник. Старата кримка се изкикоти.
— Не се обиждай, мистър. Но погледни ей тук. — Карик посочи към един златен пирон, забит върху дъсчица на стената между телевизора и блестящата фаланга бутилки. На него бяха набучени множество листчета. — Всичко това са сметки. Трябва да се платят до петнадесето число на месеца. Пишат ги с червено мастило. Виждаш колко души пият в заведението сега, нали? Трябва много да се внимава. Трябва…
— Точно това имам и аз предвид. Трябва да се внимава! А покупката на три-четири гръмоотвода е покупка на човек, който внимава. Тук сте се устроили прекрасно. Не бихте желали един летен ден да падне гръм и да помете за миг всичко, нали?
— Няма да му е толкоз лошо — намеси се старата кримка. — Ще си грабне застраховката и ще иде във Флорида. Нъл тъй, Брус?
Карик изгледа стареца с отвращение.
— Добре, нека поговорим и за застраховката — поде Дохей. Общият работник бе загубил интерес към разговора и се бе оттеглил. — Вноските ви за застраховка против пожар ще намалеят.