5
Хърб затвори телефона и го загледа втренчено. Гледа го тъй доста време. От другата стая гърмеше телевизорът, усилен докрай. Орал Робъртс говореше за футбола и благотворната любов на Исус — имаше някаква връзка между двете, но Хърб не можа да схване каква. Попречи му телефонът. Гласът на Орал се възвиси до крясък. Предаването вървеше към края си, когато неговият популярен водещ, евангелисткият свещеник, щеше да обещае на зрителите както винаги, че нещо хубаво ще им се случи тези дни. И явно Орал щеше да има право.
„Моят син“ — помисли си Хърб. Вера се бе молила за чудо, а той — за смъртта му. Бог откликна на молитвите на Вера. Какво означаваше това и какво се очакваше от него? Ами как щеше да се отрази на нея?
Хърб влезе във всекидневната. Вера седеше на дивана. Краката й, обути в меки розови пантофки, бяха вдигнати на табуретка. Бе облечена в стария си сив халат. Ядеше пуканки направо от тигана. За времето от катастрофата на Джони бе наддала почти двадесет килограма и кръвното й се беше вдигнало до небесата. Лекарят искаше да й предпише нещо за понижаване, но Вера отказваше — щом това е волята божия, упорствуваше тя, ще трябва да търпи високото си кръвно. Хърб веднъж й напомни, че божията воля не й пречи да взема хапчета против главоболие. Тя му отвърна с най-кротката си, многострадална усмивка и с най-мощното си оръжие: мълчанието.
— Кой се обади? — попита Вера, без да откъсва поглед от екрана. Орал бе сложил ръка върху рамото на една футболна знаменитост — полузащитник от първодивизионен отбор. Говореше пред смълчана тълпа, а полузащитникът скромно се усмихваше.
„… и сами чухте тази вечер от този прекрасен спортист как е злоупотребявал с тялото си, с този храм божи. И сами чухте…“ Хърб изключи телевизора.
— Хърбърт Смит! — Тя се надигна и за малко не разсипа пуканките. — Аз го гледам! Това беше…
— Джони се е събудил.
— … Орал Робъртс и…
Тя загуби дар-слово. Сви се на дивана, все едно, че бе замахнал да я удари. Хърб я гледаше, също онемял. Искаше му се да се радва, но го беше страх, ужасно страх.
— Джони се е… — Тя млъкна, преглътна и опита пак. — Джони… нашият Джони?
— Да. Говорил е с докотор Браун почти петнадесет минути. Изглежда, че не става дума за онова, дето му викат… фалшиво събуждане… Той е с всичкия си. Може да се движи.
— Джони е буден?
Ръцете й се вдигнаха нагоре. Полупълният тиган в скута й бавно се прекатури и падна върху килима. Навсякъде се разпиляха пуканки. Тя стисна уста в шепи, а очите й започнаха да се разширяват, докато накрая Хърб се изплаши, че могат да изхвръкнат от орбитите си и да провикнат пред лицето й като стъклени топки за елха. Ала тя зажумя и простена жално изпод дланите си.
— Вера? Да не ти е лошо?
— О, господи, благодаря ти. Да пребъде волята ти. Моят Джони. Ти ми го връщаш. Знаех си, че ще ми го върнеш. Моят Джони. О, мили боже, всеки ден до края на живота си ще ти отправям благодарности за моя Джони. ДЖОНИ. Джони…
Гласът й премина в истеричен, триумфален фалцет. Хърб се приближи до нея, хвана я за яката на халата и я разтърси. Изведнъж му се стори, че времето се е върнало назад, че е започнало да преде нишката си успоредно на следата, която вече бе оставило, и че те пак преживяват нощта, когато им съобщиха за нещастието по същия този телефон, в същия този „кът“.
„Под път и над кът“ — завъртя се идиотски в главата на Хърб Смит.
— О, мили боже, Исусе Христе! О, мой Джони! Чудото! Така си и знаех, чудото…
— Вера, престани!
Очите й бяха потъмнели, мътни и истерични.
— Съжаляваш ли, че се събуди? След всичките тези години, през които ми се подиграваше и разправяше на хората, че съм луда?
— Вера, никога на никого не съм разправял, че си луда.
— То се разбираше по очите ти! — кресна му тя. — Но на моя бог не можеш да се подиграеш. Можеш ли, а, Хърбърт? Можеш ли?
— Не — съгласи се той. — Не мога.
— Сега убеди ли се, че бог е отредил големи бъднини за моя Джони? Ето, вече виждаш неговата намеса. — Тя се изправи. — Трябва да ида при него. Трябва да му кажа. — Тръгна към шкафа, където бе закачено палтото й, очевидно забравила, че е по нощница и халат. Лицето й бе застинало в екстаз. По някаква фантастична, едва ли не богохулна аналогия тя му напомняше как бе изглеждала а деня на сватбата им. Розовите й пантофки размачкваха пуканки по килима.
— Вера.
— Трябва да му кажа, че от бога е писано…
— Вера!
Тя се обърна към него, но очите й бяха далеч, при нейния Джони.