— Не съм луд — успокои се на глас Грег. Бързо свали стъклото и летният зной нахлу в колата заедно с мириса на прах, царевица и тор. Завъртя докрай копчето на радиото, откъдето се разнесе популярна песен на Пати Пейдж. Болката в главата му понамаля.
Цялата работа е да не губиш контрол над себе см и да внимаваш да не те хванат. Ако спазваш тези две прости правила, нищо не може да ти се случи. А той ставаше все по-добър и в едното, и в другото. Баща му вече бе попрестанал да му се явява насън с накривената си защитна каска, да се надвесва над него и да боботи:
— Нищо няма да излезе от теб, фъстък такъв! Нищичко няма да излезе!
Бе престанал да му се явява, защото вече нямаше нищо вярно в този сън. Грег отдавна не бе никакъв фъстък. Вярно, че като дете много боледуваше и беше доста дребничък, но по-късно порасна и ето сега се грижеше за майка си…
А баща му го няма да го види. Бе загинал при експлозията на една нефтена кула и Грег не можеше да го накара да си вземе думите назад. Как само му се искаше веднъж поне, едничък път, да го измъкне от гроба и да извика в разкапаната му физиономия:
— Ще ме прощаваш, старче, ама крива ти излезе сметката!
И сетне да му тегли един хубав шут като…
Като на кучето.
Пак го зацепи главата.
— Не съм луд — повтори си Грег, без да се надвиква с музиката. Майка му обичаше да казва, че е създаден за нещо голямо, за нещо велико, и той й вярваше. Просто не трябваше да губи контрол над себе си и да шамаросва момичета или да рита кучета. И още — никога да не оставя дори сянка от съмнение да падне върху него.
Каквото и да бе отреденото му величие, Грег нямаше да позволи то да му се изплъзне. Това бе ясно като бял ден.
Пак се сети за кучето, но при все че ъгълчетата на устата му трепнаха в слаба усмивка, не изпита нито задоволство, нито съжаление.
Часът на неговото величие идеше. Можеше да се наложи да го чака с години — Грег действително беше млад, но в младостта му нямаше нищо лошо, стига да не бърза да получи всичко наведнъж. Стига да вярва, че Великият час ще удари, той ще удари! Няма къде да се дене!
И нека господ-бог, заедно със синчето си Исус, да пази оногова, който се опита да се изпречи на пътя му.
Голият му, загорял лакът щръкна наперено през прозореца на колата и Грег си заподсвирква под акомпанимента на радиото. Настъпи по-силно педала за газта и пришпори многострадалната лимузина със сто и двадесет километра в час по селския път, опнал се през щата Айова, право към бъдещето, отредено му от съдбата.
Част 1
КОЛЕЛОТО НА КЪСМЕТА
ГЛАВА I
1
Двете неща, с които Сара запомни завинаги онази вечер, бяха как на Джони безумно му бе вървяло на Колелото на късмета и как се бе маскирал. Ала колкото повече години минаваха, ако изобщо си позволеше да мисли за този кошмар, спомените й все по-натрапчиво се въртяха около злополучната маска.
В ония дни Джони живееше под наем в един жилищен блок в Клийвс Милс. Сара пристигна там в осем без четвърт, паркира зад ъгъла и му позвъни отдолу да отключи входната врата. Този път щяха да излизат с нейната кола, защото неговата била в сервиза „Тибет“ в Хампдън. Блокирал лагерът на едното й колело или нещо такова. Във всеки случай щяло да му излезе доста соленичко, бе й казал Джони по телефона и се бе изкискал в типичния си стил. На негово място Сара щеше да се облива в сълзи заради колата, заради отънялата си кесия.
Тя се запъти към стълбището и мина покрай дъската за обявления, по която бяха накачени множество малки картончета. В тях се предлагаха мотоциклети, части за стереоапаратура, машинописни услуги. Някои податели молеха да ги извозят до Канзас или до Калифорния. Други търсеха спътници до Флорида да ги сменят зад волана и да поемат половината разноски за бензина. Но днес всичко бе засенчено от внушителен плакат в средата, където на яростно червен, сякаш изтъкан от огнени езици фон бе изобразен заканително стиснат юмрук. Една-единствена дума крещеше под него: СТАЧКА!
Беше краят на октомври, 1970 г.2
Квартирата на Джони беше на втория етаж, с прозорци към улицата, и той я наричаше „мансардата“. Тук всичко предразполагаше към поза а ла Рамон Наваро3: смокинг, тумбеста чаша с пенливо вино в ръка и поглед, зареян към низините, където се ширеше огромното, туптящо сърце на Клийвс Милс, с тълпите, забързани след поредната филмова прожекция, със сновящите припряно таксита, с блясъка на неоновите реклами. Сърцето на голия град, което туптеше с близо седем хиляди човешки съдби. Това бе само една от тях.4
2
Върхова година в студентските вълнения. Въпреки обещанията на президента Никсън да сложи край на войната във Виетнам конфликтът в Индокитай се разраства. Студентите се борят решително против агресивната външна политика на САЩ, за расова и социална справедливост. Полицията потушава вълненията с големи жестокости. Има ранени и убити. — Б.пр.
3
Американски киноактьор (1899— 1968) от мексикански произход, сменил легендарния красавец Рудолф Валентино в ролята на романтичен любовник. — Б.пр.
4
Последните две изречения перифразират станалите пословични финални думи от „Голият град“ (1948) — филм за разследването на едно убийство, заснет с подчертано документален маниер. Режисьорът Жюл Дасен за пръв път изнася действието от студийния декор по улиците на реалния град и създава убедителна картина на живота в осеммилионния Ню Йорк. Използуван като основа за телевизионна серия, „Голият град“ се излъчва без прекъсване в годините 1958—1962 и има огромен успех сред най-широка публика в САЩ. — Б.пр.