Той се приближи до нея и сложи ръце на раменете й.
— Ще му кажеш, че го обичаш… че си се молила… чакала… гледала. Кой друг, ако не ти, има това право? Ти си му майка. Сърцето ти се късаше за него. Нали те виждах как страдаше през тези пет години! Не съжалявам, че се върна при нас. Не заслужавам такова обвинение. Сигурно не виждам нещата така, както ги виждаш ти, но това не значи, че не се радвам. Моето сърце също се късаше за него.
— Така ли? — Очите й бяха остри като кремък, горди, невярващи.
— Да. И чуй още нещо, Вера. Ще си затваряш устата за всички тези божии работи, чудеса и предопределения, докато Джони не си стъпи на краката и не бъде в състояние…
— Мой дълг е да му открия божията воля!
— … в състояние да обмисля постъпките си. Трябва да му дадеш възможност сам да си направи изводи, а не да му втълпяваш разбиранията си.
— Как си позволяваш такива приказки! Нямаш никакво право!
— Упражнявам правото си на баща — скръцна със зъби той. — Може би за последен път в живота си. И хич не се опитвай да ми пречиш, Вера. Ясно ли е? Нито ти, нито господ, нито проклетият благословен Исус. Схващаш ли?
Тя го изгледа намусено и не продума.
— И без това ще му дойде нанагоре само да се примири с мисълта, че цели четири години и половина е мъждукал като кандилце. Не се знае дали ще може да ходи въпреки лечебната физкултура, която му правиха. За да има изобщо някаква надежда, ще трябва да му оперират сухожилията, както ни обясни Уейзак. И може би неведнъж. Ще трябва да продължи и с физкултурата. Ще има да търпи жестоки болки. Така че утре ти ще се държиш просто като негова майка.
— Да не си посмял да ми говориш така! Да не си посмял!
— Само да си започнала да проповядваш, Вера, и аз ще те измъкна за косата от стаята му.
Тя го гледаше втрещено, пребледняла и разтреперана. Радостта в очите й се бореше с яростта.
— Иди да се облечеш — нареди Хърб. — Трябва да тръгваме.
По целия дълъг път до Бангор двамата мълчаха в колата. Общото щастие, което би трябвало да изпитват, липсваше; налице бе само трескавата, войнствена радост на Вера. Тя седеше, сякаш глътнала бастун, на предната седалка и в скута й лежеше Библията, отворена на двадесет и третия псалм.
6
В девет без четвърт на следващия ден Мари влезе в стаята на Джони.
— Родителите ви са дошли да ви видят, ако сте в състояние да ги приемете.
— Да, много искам да ги видя.
Чувствуваше се значително по-добре тази сутрин, не така слаб и доста по-наясно за света около него. Ала мисълта за предстоящата среща малко го плашеше. По неговите спомени той си бе ходил у дома преди около пет месеца. Тогава баща му работеше по основите на една къща, която би трябвало да е завършена вече от три и повече години. Вера му бе приготвила любимата бобена яхния и щрудел и се бе вайкала колко много е отслабнал.
Мари тръгна да излиза, когато Джони немощно я дръпна за ръката.
— Как изглеждат те? Искам да кажа…
— Изглеждат много добре.
— О, радвам се!
— Сега не ви се препоръчва повече от полвинчасово свиждане. Довечера ще можете да поговорите пак, ако не се преуморите от изследванията в неврологията.
— Това нареждане на доктор Браун ли е?
— И негово, и на доктор Уейзак.
— Приемам. За известно време. Не съм сигурен докога ще изтърпя да ме чоплят и човъркат.
Мари се бавеше, сякаш искаше да сподели нещо.
— Какво има? — попита Джони.
— Не… не сега. Сигурно изгаряте от нетърпение да се видите с родителите си. Отивам да ги повикам.
Той зачака с опънати нерви. Съседното легло бе празно. Бяха преместили болния от рак, докато Джони спеше, упоен от валиума.
Вратата се отвори и в стаята влязоха майка му и баща му. Джони изпита смесено чувство на уплаха и облекчение: уплаха, защото те действително се бяха състарили и значи всичко беше истина, а облекчение, защото промените в тях не изглеждаха фатални. А ако това можеше да се каже за родителите му, то навярно същото важеше и за него.
Само че у него бе настъпила някаква коренна — и може би фатална — промяна.
Това бе всичко, което успя да мине през главата му, преди майка му да го прегърне и теменуженият дъх на парфюма й да изпълни ноздрите му. Устните й непрестанно шепнеха:
— Хвала богу, Джони, хвала богу! Хвала богу, ти се събуди!
Той отвърна на прегръдката, доколкото можа — ръцете му бързо отмаляха и се свлякоха на леглото. Ала за по-малко от шест секунди Джони бе научил всичко за нея — какво си мислеше и какво щеше да й се случи. Сетне виденията му се изпариха, също както сънят за тъмния коридор. Но когато тя го пусна от прегръдката си, лицето й вече не излъчваше върховна радост, а бе потънало в дълбока угриженост.