— Аха. — Напуши я смях. Някои хора, кой знае защо, много държат да осведомяват околните за естествените си нужди.
Сара се приближи до прозореца и погледна към главната улица. На паркинга пред пицерията на О’Майк пристигаха на върволици студенти с колите си. Изведнъж ужасно й се прииска да върне времето и пак да стане като тях, загърбила или изобщо неизпитала разочарованието в живота. В университета беше безопасно. Там бе като в приказна страна, където всички, дори преподавателите, могат да се включат в бандата на Питър Пан8 и завинаги да си останат деца. А все ще се намери някой Никсън или Агню за ролята на капитан Хук.
Запознаха се с Джони през септември, в началото на учебната година, макар че го помнеше по физиономия още от общите им лекции по педагогика. Тогава тя ходеше с един развейпрах на име Дан, за когото не можеше да се каже нито едно от нещата, които важаха за Джони. Красив, почти без грешка, и хапливо остроумен, той винаги я караше да се чувствува маяко неловко. Пиеше много и беше страстен любовник. Понякога, когато се напиеше, ставаше злобен. Спомни си случая в бара „Бронзовият парапет“ в областния център Бангор, когато някакъв посетител от съседното сепаре взе на подбив мнението му за университетския отбор по футбол и Дан го попита дали случайно не иска да му извият врата като на пиле. Онзи се извини, но на нашия не му трябваха извинения, а сбиване. Започна да подхвърля обидни намеци за приятелката на другия. Сара го хвана за ръката и го помоли да престане. Той обаче се отскубна грубо и в сивкавите му очи светнаха такива убийствени мълнии, че думите пресъхнаха в гърлото й. Непознатият излезе навън с Дан и той го преби. Би го, докато оня, който отиваше към четиридесетте и пускаше коремче, зави от болка. Никога преди Сара не бе чувала мъж да вие така и това й стигаше за цял живот. Наложи им се да изчезнат бързо, защото барманът, схванал накъде отива работата, бе извикал полицията. Би се прибрала сама (Хайде де! Толкова ли си сигурна? — подметна язвително вътрешният й глас), но до общежитието имаше около двадесет километра, последният автобус бе минал още в шест часа, а тя се страхуваше да спира случайни коли.
През целия път на връщане Дан мълча. На бузата му имаше драскотина — една-единствена драскотина. Когато стигнаха до Харт Хол, нейното общежитие, Сара заяви, че не иска да се виждат повече. „Твоя воля, маце“ — отвърна той с безразличие, от което по гърба й полазиха тръпки. И още на втория път, като я потърси след случая в бара, тя се съгласи да излязат, макар вътрешно да се ненавиждаше за слабостта си.
Ходиха целия зимен семестър на последната й година в университета. Дан я плашеше, но същевременно я привличаше. Беше първият истински мъж в живота й и дори сега, два дни преди Халоуин, 1970-а, си оставаше единственият. С Джони още не бяха спали.
Дан беше много добър любовник. Вярно, не влагаше чувства, но наистина си го биваше. Не искаше да я пази и това я принуди да отиде в университетската клиника и да обясни нещо несвързано за болки при менструация. Дадоха й хапчетата. През цялото време Дан си бе гледал само удоволствието. И все пак, в редките случаи, когато тя също съумяваше да го изпита, то се дължеше именно на грубостта му. В седмиците, преди да се разделят, Сара вече бе развила апетита на зрялата жена за любимия мъж. Желанието й обаче бе примесено с противоречиви чувства: нещо у Дан и у самата нея я отблъскваше, не можеше да бъде естествено влечението към акт, в който робското покорство и деспотизмът играят главна роля, и тя се презираше, че няма сили да сложи край на тази връзка, явен плод на разрушителни инстинкти.
Краят дойде изведнъж, в началото на тази година. Бяха скъсали Дан почти на всички изпити.
— Къде смяташ да отидеш? — плахо попита Сара, седнала на леглото на съквартиранта му, докато той хвърляше вещите си в два куфара. Всъщност я вълнуваха други, по-лични въпроси, като: „Ще бъдеш ли някъде наблизо? Ще започнеш ли работа? Смяташ ли да се прехвърлиш вечерно? Фигурирам ли в плановете ти?“ Последният бе най-труден от всички. Защото не бе готова за никакъв отговор. Ала и малкото, което си позволи да зачекне, доведе до неочаквана духовна плесница.
— Ами във Виетнам.
— Какво?
Дан посегна към лавицата, порови из книжата и й подхвърли някакво писмо. Беше от наборната комисия в Бангор. Викаха го за медицински преглед.
— Не можеш ли да се откачиш?
— Кой знае, понятие нямам. — Запали цигара и добави: — Не съм и толкова сигурен, че ми се ще да опитам.
Тя се вторачи ужасено в него.
— Писна ми тази еснафщина: гледай да завършиш, да си намериш работа и женичка… Ти си правеше сметки за мястото на женичката, нали? Недей да смяташ, че говоря необмислено, но от това нищо няма да излезе, Сара. Имахме възможност да се убедим, че с теб не си подхождаме.
8
Приказен герой — смело и справедливо момче-водач, което никога не пораства, от едноименното произведение на английския писател Джеймс Матю Бари (1860—1937). — Б.пр.