ГЛАВА II
Към стр. 195 — 196. Вместо: Не разбирам ~ сама да заплаче.
— Ти, татко, имаш извънредно добра душа и рядко сърце, но постъпваш така, че някой може да помисли за тебе съвсем друго. Ти си готов да приемеш човек, за когото сам знаеш, че е лош, само защото говори хубаво и знае да ти се докарва.
— Мила моя! Нима искаш да го изгоня — каза генералът.
— Защо ще го изгонваш, но защо и ще го обичаш?!
— Тук нямате право, ваше превъзходителство — каза Чичиков на Улинка, като наведе леко глава встрани и с приятна усмивка. — По християнски тъкмо такива трябва да обичаме. — И като се обърна към генерала, каза веднага, но сега вече с малко лукава усмивка: — Чувал ли сте някога, ваше превъзходителство, какво значи — „обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне“?
Не, не съм чувал.
Извънредно любопитен анекдот, ваше превъзходителство — каза Чичиков с лукава усмивка. — В имението, ваше превъзходителство, на княз Гукзовски, когото, не ще съмнение, ваше превъзходителство благоволявате да познавате…
— Не го познавам.
— Имаше управител, ваше превъзходителство, немец, млад човек. По случай доставка на новобранци и по друга работа той трябвало да ходи в града и, разбира се, да понамазва съдебните чиновници. Но и те го обикнали, гощавали го. И ето веднъж на обяд у тях той казва: „Е, господа, заповядайте някой път и при мене. в имението на княза.“ Те рекли: „Ще дойдем.“ Наскоро след това случило се на съда да излезе на следствие по една работа, станала във владението на граф Трехметиев, когото, ваше превъзходителство, не ще съмнение, също благоволявате да познавате.
— Не го познавам.
— Следствие те не произвели, но в пълен състав се отбили в стопанския двор, при старика, графския иконом. И три дни и три нощи непрекъснато играли на карти. Самоварът и пуншът, разбира се, не слизали от масата. Много били дотегнали вече на стария. За да се отърве някак от тях, той им казал: „Вие, господа, да бяхте отишли при князовия управител, немеца: той е тук наблизо.“ — „Наистина“ — казват те и полупияни, небръснати и сънени, както си били, качват се на талигите и при немеца… А немецът, ваше превъзходителство, трябва да знаете, тогава тъкмо се беше оженил: оженил се беше за институтка, младичка, префинена (Чичиков изрази на лицето си префиненост). Седят си те двамата и пият чай, без да мислят за нещо, изведнъж вратата се отваря — и се втурва тълпа.
— Въобразявам си — какви са били хубави! — каза генералът със смях.
— Управителят просто се слисал, казва: „Какво обичате?“ — „А — казват. — Такъв ли си бил!“ И изведнъж, при тая дума, промяна на физиономията… „По работа! Колко ракия варихте в имението? Покажете книгите!“ Оня — насам-нататък. „Ей, да дойдат поемни лица!“ Взели го, вързали го и го закарали в града. И немецът прекарал година и половина в затвора.
— И таз хубава! — каза генералът.
Улинка плесна с ръце.
— Жена му се втурнала за ходатайства! — продължи Чичиков. — Но какво може да стори една неопитна млада жена? Добре, че се случили добри хора, които я посъветвали да се спогоди с добро. Той се отървал с две хиляди и с едно угощение. И на угощението, когато всички вече се развеселили, и той също, те му казват: „Не те ли е срам да постъпваш така с нас? Ти би искал да ни виждаш все спретнати и обръснати, и във фракове. Не, обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“
Генералът се изсмя шумно; Улинка болезнено простена.
— Не разбирам, татко, как можеш да се смееш! — каза тя бързо. Гняв помрачи прекрасното й чело. — Една безчестна постъпка, за която не зная де би трябвало да бъдат пратени всички…
— Мила моя, аз съвсем не ги оправдавам — каза генералът. — Но какво да правя, като е смешно! Как беше то: „Обикни ни белички?…“
— Чернички, ваше превъзходителство — поде Чичиков.
— „Обикни ни чернички, защото белички всеки ще ни обикне.“ Ха, ха, ха, ха! — И туловището на генерала почна да се клати от смях. Раменете, които някога носеха тежки еполети, се тресяха, сякаш и днес носеха тежки еполети.
Чичиков също издаде междуметие на смях, но от уважение към генерала той го пусна на буквата е: „Хе, хе, хе, хе!“ И туловището му също почна да се люлее от смях, макар че раменете не се тресяха, защото не бяха носили тежки еполети.
— Представям си колко хубав е бил небръснатият съд! — каза генералът, като продължаваше да се смее.