— Покажете го…
— За цената ни дума.
Топът падна отгоре. Търговецът го разгъна с още по-голямо изкуство, хвана другия край и го разгъна като копринен плат, поднесе го на Чичиков така, че той можа не само да го разгледа, но дори да го помирише, като каза само:
— Ето, това е сукно! Цвят наварински дим с пламък.
Споразумяха се за цената. Железният аршин, подобен на магьоснически жезъл, веднага отмери на Чичиков плат за фрак и за панталони. Като резна малко с ножиците, търговецът изкусно раздра с две ръце сукното по цялата му широчина и като свърши това, поклони се на Чичиков с най-очарователен и приятен израз. Сукното веднага бе сгънато и завито изкусно ц хартия; пакетът се завъртя на лекия канап. Чичиков понечи да бръкне в джоба си, но усети, че нечия твърде деликатна ръка приятно прегърна кръста му и ушите му чуха:
— Какво купувате тук, почтений?
— А, приятно неочаквана среща! — каза Чичиков.
— Приятна среща — каза гласът на оногова, който го беше прегърнал през кръста. Това беше Вишнепокромов. — Тъкмо щях да отмина дюкяна, без да погледна, когато изведнъж виждам познато лице — как да се откажа от приятното удоволствие! Няма какво да се каже, тая година сукната са несравнено по-хубави. Не е ли срам и позор! По-рано никой път не можех да намеря… Готов съм да дам тридесет рубли, четиридесет рубли… вземи, ако щеш, петдесет, но дай нещо хубаво. Според мене или трябва да има нещо, което да е наистина отлично, или по-добре да нямаш нищо. Не е ли така?
— Точно така! — каза Чичиков. — Че за какво ще се трудиш, ако не за да имаш нещо хубаво?
— Покажете ми сукно на средни цени — чу се зад тях глас, който се стори на Чичиков познат. Той се обърна: беше Хлобуев. Личеше, че купуваше сукно не от каприз, а защото дрешката му беше много изтъркана.
— Ах, Павел Иванович! Позволете ми най-после да поговоря с вас. Човек никъде не може да ви срещне. Идвах у вас няколко пъти — все ви няма и няма.
— Почтений, аз бях толкова зает, че бога ми, нямам време — той се огледа встрани как да се измъкне от разговора и видя, че в дюкяна влиза Муразов. — Афанасий Василиевич! Ах, боже мой! — каза Чичиков. — Каква приятна среща! — И след него Вишнепокромов повтори: — Афанасий Василиевич! — [Хлобуев] повтори: — Афанасий Василиевич! — И най-после благовъзпитаният търговец, отдалечавайки шапката от главата си, колкото стигаше ръката му, и цял издаден напред, продума: — Афанасий Василиевич, най-дълбоката ми почит! — По лицата се изписа оная услужливост, която кучешката порода хора проявяват към милионерите.
Старецът поздрави всички и се обърна направо към Хлобуев:
— Извинете: като видях отдалеч, че влязохте в дюкяна, реших да ви обезпокоя. Ако имате сетне време и ви е на път край моята къща, моля ви се, отбийте се за малко. Имам да ви кажа нещо.
Хлобуев каза:
— Много добре, Афанасий Василиевич.
— Какво хубаво време имаме, Афанасий Василиевич — каза Чичиков.
— Нали, Афанасий Василиевич — поде Вишнепокромов. — То е нещо необикновено.
— Да, благодарение на бога, не е лошо. За сеитбата трябва да повали малко.
— Много, много е необходимо — каза Вишнепокромов, — дори и за лова е хубаво.
— Да, никак не е лошо да повали малко — каза Чичиков, комуто съвсем не трябваше да повали, но е приятно да се съгласиш с човек, който има милион.
— Просто свят ми се вие — каза Чичиков, — като си помисля, че тоя човек има 10 милиона. Просто невероятно.
— Все пак то е нещо противозаконно — каза Вишнепокромов. — Капиталите не бива да бъдат в едни [ръце]. Сега това е въпрос на трактати в цяла Европа. Имаш ли пари — сподели ги с другите. Давай угощения, балове, уреди благотворително производство на артикули, за разкош, което дава хляб на майстори, на занаятчии.
— Не мога да разбера това нещо — каза Чичиков. — Десет милиона, а живее като прост селянин! Че с тия десет милиона какво ли не може да се направи! Тъй можеш да се наредиш, че да нямаш друго общество освен генерали и князе.
— Да — добави търговецът, — наистина това е липса на просвета. Щом търговецът е почтен, той вече не е търговец: той е един вид вече негоциант. Тогава вече съм принуден да взема и ложа в театъра. И дъщеря си няма да дам на прост полковник — не, само на генерал ще я дам. За какво ми е полковникът? Обядът трябва да ми се доставя вече от сладкар, а не от готвачка…
— Да, да, моля ви се! — каза Вишнепокромов. — С десет милиона какво ли не може да се направи? Дайте ми десет милиона и ще видите какво ще направя!
„Не — помисли си Чичиков, — виж, ти няма да направиш нищо свястно с десетте милиона. Да бих имал десет милиона, наистина щях да направя нещо.“