— Значи, вие се молите, за да угодите на оногова, комуто се молите, за да спасите душата си, и това ви дава сили и ви кара да ставате по-рано от леглото си. Повярвайте, че ако бихте се заловили за службата си така, както бихте служили с нея на оногова, комуто се молите, бихте имали дейност и никой от хората не би могъл да ви охлади.
— Афанасий Василиевич, пак ще ви кажа — това е друго. В първия случай виждам, че все пак върша нещо. Казвам ви, че съм готов да постъпя в манастир и ще изпълнявам там най-тежките трудове и подвизи, каквито ми наложат, защото не е моя работа да разсъждавам и съм уверен, че ще отговарят [ония], които са ме накарали да го върша: там аз се подчинявам и зная, че се подчинявам на бога.
— Но защо не разсъждавате така и по светските работи? Нали и в тях трябва да служим на бога. Дори и ако служим някому другиму, ние му служим само защото сме уверени, че така заповядва бог, а инак не бихме му служили. Какво друго са способностите и дарбите, които са различни у всеки човек? Нали това са оръдията на нашите молитви: тук — с думи, а там — с дело. Но вие не можете да постъпите в манастир, вие сте прикрепен към света, имате семейство.
И Муразов млъкна. Хлобуев също не каза нищо.
— Значи, вие смятате, че ако имахте например двеста хиляди, [бихте] могъл да заздравите живота си и да го карате отсега нататък по-разумно?
— Тоест поне ще се заловя за онова, което може да се направи — ще се заловя за възпитанието на децата си, ще мога да им доставя добри учители.
— Ами да ви кажа ли в отговор на това, Пьотр Петрович, че след две години пак ще затънете в дългове?
Хлобуев помълча малко и почна бавно:
— Все пак след такива изпитания…
— Какво значат изпитанията? — каза Муразов. — Нали ви познавам. Вие сте човек с добра душа: ще дойде при вас някой приятел, ще поиска пари назаем — ще му дадете; видите ли беден човек — ще поискате да му помогнете; дойде ли ви на гости приятен човек — ще поискате да го нагостите по-добре и ето, че ще се подчините на първото си желание, а ще забравите сметките. И позволете най-сетне да ви кажа, че не сте в състояние да възпитавате и децата си. Само оня баща, който вече е изпълнил дълга си, може да възпитава децата си. А и съпругата ви… тя има добра душа… тя съвсем не е възпитана тика, че да възпитава деца. Мисля дори — извинете ме, Пьотр Петрович — дали няма да бъде вредно за децата ви и това дори, че те ще бъдат с вас!
Хлобуев се замисли: той почна мислено да се разглежда от всички страни и най-после разбра, че Муразов има право донякъде.
— Знаете ли, Пьотр Петрович? Оставете това на мене — децата, работата; оставете и семейството си, и децата си: аз ще се погрижа за тях. Защото положението ви е такова, че вие сте в мои ръце; защото работата клони към гладна смърт. Сега вече трябва да се решите на всичко. Познавате ли Иван Потапич?
— И много го уважавам, макар че той ходи с полушубка — каза [Хлобуев].
— Иван Потапич беше милионер. Омъжи дъщерите си за чиновници, живееше като цар; а като фалира — какво да прави — стана служащ. Не му беше весело да мине от сребърното блюдо към проста паница: струваше му се, че не му се иска нищо да върши. Сега Иван Потапич би могъл да яде от сребърно блюдо, но вече не иска. Той би натрупал отново пари, но казва: „Не, Афанасий Иванович, сега вече служа не на себе си и [не] за себе си, а защото бог така [отсъди]. Не искам да върша нищо по своя воля. Слушам ви, защото искам да слушам бога, а не хората, и защото бог говори само чрез устата на най-добрите хора. Вие сте по-умен от мене и затова не аз отговарям, а вие.“ Ето какво казва Иван Потапич; а той, да си кажа правото, е няколко пъти по-умен от мене.
— Афанасий Василиевич! И аз съм готов [да призная] вашата власт над себе си, ваш слуга съм и каквото искате: отдавам се на вас. Но не ми давайте работа свръх силите ми, аз не съм Потапич и казвам ви, че за нищо добро не ме бива.
— Не аз, Пьотр Петрович, ще [ви] наложа работа и тъй като бихте искал, както сам казвате, да послужите, [ето] ви едно богоугодно дело. На едно място се строи черква с доброволни пожертвования от благочестиви хора. Парите не стигат, трябва да се съберат нови. Облечете една проста полушубка… нали сега сте прост човек, разорен дворянин и същински просяк: няма защо да се церемоните? И тръгнете с проста каручка с книги в ръка по градове и села. Ще получите от архиерея благословия и прошнурована книга и на добър ви час.
Пьотр Петрович бе смаян от тая съвсем нова длъжност. Все пак той, дворянин от древен род, да тръгне с книга в ръка и да проси за черква! Да се друса в талига с това разклатено здраве! Но същевременно [не можеше] и да помисли да се измъкне и отклони; работата беше богоугодна.