Докато търпеливо изчаквах реда си за вниманието на Ерик, наблюдавах работата на Чарлз Туайнинг. Той беше любезен с всички, сервираше питиетата бързо и нито веднъж не се ядоса за каквото и да било. Методът му на работа ми харесваше повече от този на Чоу, предишния барман, който винаги караше клиентите да се чувстват така, сякаш той им правеше услуга, че изобщо благоволяваше да им сервира напитки. Дългата Сянка, барманът преди Чоу, се заглеждаше твърде много по клиентките, а това предизвикваше големи кавги в заведението.
Потънала в собствените си мисли, изобщо не забелязах приближаването на Чарлз Туайнинг.
— Госпожице Стакхаус, мога ли да споделя колко прекрасно изглеждате тази вечер? — каза той и аз сепнато го погледнах.
— Благодаря ви, господин Туайнинг — веднага влязох в тона му аз. Погледът на едноокия Чарлз веднага ми даде да разбера, че той е първокласен лъжец, и аз изобщо не му повярвах. (Доверявам се на интуицията си, макар че от последното ми приемане на вампирска кръв бяха минали повече от два месеца и от ефекта й нямаше и следа. Вече отново се намирах в обичайното си човешко състояние. Ей, не съм наркоманка, просто попаднах в критична ситуация и имах нужда от допълнителна физическа сила.)
И не само че се намирах в обичайното физическо състояние за здрава жена на двайсет (и няколко), но и на външен вид си изглеждах постарому, без допълнителното разхубавяване от вампирската кръв. Не бях наконтена — тъй като не исках Ерик да си въобразява, че се контя специално за него, — но и не исках да изглеждам като повлекана, затова се бях облякла в джинси с ниска талия и мъхест бял пуловер с дълъг ръкав и лодка деколте, който стигаше точно до талията ми, така че когато се движех, изпод него се показваше и част от голото ми коремче. А благодарение на солариума във видеотеката това коремче не беше бяло като на риба.
— Моля ви, светла девице, наричайте ме Чарлз — каза барманът и притисна ръка до сърцето си.
Избухнах в смях въпреки умората си. Театралността на жеста му изобщо не пострада от факта, че сърцето му не биеше.
— Разбира се — любезно казах аз. — Но само ако и ти ме наричаш Суки.
Той завъртя очи нагоре, все едно вълнението му е дошло твърде много, и аз отново се разсмях. Тогава Пам ме потупа по рамото.
— Ако успееш да се откъснеш от новия си приятел, Ерик ще те приеме.
Кимнах на Чарлз, слязох от стола и тръгнах след Пам. За моя изненада, тя не ме поведе към офиса на Ерик, а към едно от сепаретата в заведението. Явно тази вечер Ерик дежуреше в бара. Всички вампири от Шривпорт бяха длъжни да се мотаят във „Вамптазия“ по няколко часа седмично, за да привличат туристи; един вампирски бар без истински вампири е обречен на разорение. Ерик даваше добър пример на подчинените си, като редовно излизаше от кабинета си и се смесваше с клиентите.
Обикновено шерифът на Окръг 5 седеше в центъра на залата, но тази вечер се намираше в ъгловото сепаре и зорко ме наблюдаваше, докато крачех към него. Погледът му поглъщаше тесните ми джинси, плоския ми корем и мъхестия бял пуловер, препълнен с пищните ми природни дадености. Трябваше да си облека по-неугледни дрехи. (Повярвайте ми, гардеробът ми е претъпкан с такива.) Не трябваше да обличам аленочервеното палто, което ми е подарък от Ерик. Трябваше да се постарая да не изглеждам съблазнително, а се оказа — признавам, — че точно това е била целта ми. Почувствах се уязвима.
Ерик се измъкна от сепарето и се изправи пред мен в целия си внушителен ръст — над метър и деветдесет. Русата му грива се диплеше на вълни по широките му рамене, а сините му очи блестяха на фона на снежнобялото му лице.
Ерик има изразителни черти, високи скули и квадратна челюст. Изглежда като разюздан викинг, който може да плячкоса цяло село за нула време. И точно такъв е бил.
Вампирите не се здрависват, освен при извънредни обстоятелства, така че не очаквах какъвто и да било поздрав от него. Но той се наведе и ме целуна по бузата, и то не как да е, а бавно и лениво, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо против да ме съблазни.
Изобщо не осъзнаваше, че вече е целувал почти всеки сантиметър от Суки Стакхаус. Да кажем, че двамата бяхме постигнали максималната физическа близост, възможна между мъж и жена.