Понякога и аз се чудех същото.
4.
Пътуването обратно до Бон Томпс беше приятно.
Вампирите не миришат като хората и не се държат като хора, но със сигурност действат много успокояващо на мозъка ми. В компанията на вампир се чувствам почти толкова спокойна, колкото и когато съм сама. Е, като изключим вероятността да им се допие кръв, разбира се.
Чарлз Туайнинг зададе няколко въпроса относно работата и бара. Имах чувството, че шофирането ми леко го напряга — а може би просто не обичаше да се вози в кола. Някои от вампирите, превърнати в такива преди епохата на индустриалната революция, ненавиждат модерните транспортни средства. Превръзката му закриваше лявото око — от моята страна — и ми създаваше странното усещане, че съм невидима.
Първо се отбихме до вампирската странноприемница, където живееше Чарлз, за да си вземе някои неща. Багажът му се побираше в малък спортен сак, в който най-вероятно имаше дрехи за около три дни. Разказа ми, че съвсем отскоро е в Шривпорт и още не е имал време да реши къде да се установи.
След като пътувахме около четирийсет минути, вампирът каза:
— А вие, мис Суки? С родителите си ли живеете?
— Не, те починаха, когато бях на седем — отвърнах. С ъгълчето на окото си забелязах жеста на ръката му, с който ме окуражаваше да продължа. — Една нощ през онази пролет валя пороен дъжд, огромно количество за много кратко време, и баща ми се опитал да прекоси един мост, който вече бил под водата. Реката ги отнесла веднага.
Погледнах надясно и го видях да кима. Хората умираха, понякога внезапно и неочаквано, а понякога доста нелепо. Един вампир знаеше това по-добре от всеки друг.
— Двамата с брат ми отраснахме в дома на баба ни — казах. — Тя почина миналата година. Брат ми се премести в старата къща на родителите ни, а аз останах в бабината.
— Късметлийка си, че имаш свой дом — обади се той.
В профил острият му нос изглеждаше изящен, почти миниатюрен. Зачудих се дали си даваше сметка, че човешката раса бе станала по-едра, а той си стоеше същият.
— О, да — съгласих се аз. — Страхотна късметлийка съм. Имам работа, имам брат ми, имам къща, имам приятели. И съм здрава.
Той за пръв път обърна към мен цялото си лице. Или поне така ми се стори, но аз тъкмо изпреварвах един очукан форд и нямаше как да отвърна на погледа му.
— Много интересно. Прощавай, по бях останал с впечатлението, че имаш някакъв недъг. Пам спомена нещо такова.
— О, да… аха.
— И какъв е… този недъг? Изглеждаш много… ъм… корава.
— Аз съм телепат.
Той се умисли.
— Какво означава това?
— Мога да чета мислите на други хора.
— Но не и на вампири.
— Не, не на вампири.
— Много добре.
— Да, и аз така смятам. — Ако можех да чета мислите на вампирите, отдавна да съм мъртва. Вампирите ценят личното си пространство.
— Познаваше ли Чоу? — попита той.
— Да. — Беше мой ред да съм лаконична.
— А Дългата Сянка?
— Да.
— От позицията на най-новия барман във „Вамптазия“ определено съм заинтригуван от обстоятелствата около смъртта им.
Напълно разбираемо, но аз нямах представа как да отговоря.
— Добре — предпазливо казах аз.
— Ти там ли беше, когато Чоу умря отново? — Някои вампири използваха тази формулировка, когато говореха за окончателната смърт.
— Ами… да.
— А Дългата Сянка?
— Ами… да.
— Бих искал да чуя какво имаш да кажеш по този въпрос.
— Чоу умря в така наречената Война с вещиците. Дългата сянка се опитваше да ме убие и тогава Ерик го прониза с кол, защото и без друго крадеше от него.
— Сигурна ли си, че това е причината Ерик да го прониже? Заради кражби?
— Бях там. Би трябвало да знам. Точка по въпроса.
— Предполагам, че животът ти не е много лесен — каза Чарлз след дълга пауза.
— Така е.
— Къде ще прекарвам светлата част от денонощието?
— Шефът ми се е погрижил за това.
— Във вашия бар често ли се случват неприятности?
— Едва отскоро — отвърнах аз след кратко колебание.
— Охраната ви не може ли да се справи със свръхсъществата?
— Охраната е собственикът, Сам Мерлот. Той самият е свръхсъщество. Точно в момента е свръхсъщество с ранен крак. Простреляха го. И не е единственият.