— Салата? — попита Джак Лийдс.
— Трябва да си поръчам нещо люто — каза тя. — Чили?
— Добре. Нека са две — обърна се той към мен. — Лили, това е Суки Стакхаус. Госпожице Стакхаус, това е Лили Бард Лийдс.
— Здравейте — каза тя. — Току-що се отбих до къщата ви. — Светлосините й очи ме пронизваха като лазер. — Видели сте Деби Пелт в нощта, когато изчезна. — Тя ужасно много те мразеше, добави тя наум.
Те не знаеха за истинската същност на Деби Пелт и аз изпитах облекчение, че семейство Пелт не са успели да открият детектив върколак. Те не биха разкрили тайната на дъщеря си пред обикновени хора. Свръхсъществата ревностно пазеха съществуването си в тайна.
— Да — казах. — Видях я.
— Може ли да поговорим за това след края на работното ви време?
— След работа смятам да посетя един приятел в болницата — отвърнах аз.
— Болен ли е? — попита Джак Лийдс.
— Прострелян.
Това събуди любопитството им.
— От някой местен? — попита блондинката.
И тогава ми хрумна как бих могла да сваля подозренията от себе си.
— От снайперист — казах. — От известно време насам някой стреля по случайни хора.
— Има ли изчезнали? — попита Джак Лийдс.
— Не — признах аз. — Всички жертви са открита безпомощни, в легнало положение. Разбира се, при всичките нападения е имало свидетели. Може би затова нима изчезнали. — Всъщност не знаех дали някой е видял с очите си как е бил прострелян Калвин, но веднага след това бе постъпило обаждане на 911.
Лили Лийдс ме попита дали могат да разговарят с мен на другия ден, преди да отида на работа. Казах им да дойдат в десет. Не смятах, че разговорът с тях е добра идея, но нямах голям избор. Щеше да е подозрително, ако откажех да говоря за Деби.
Изпитах желание да се обадя на Ерик и да му кажа за Джак и Лили Лийдс. Споделена тревога е половин тревога. Но Ерик не помнеше нищичко за този случай. Де да можех и аз да забравя за смъртта на Деби. Чувствах се ужасно, че знаех нещо толкова сериозно и мъчително, а не можех да го споделя с никого.
Знаех толкова много тайни, все чужди. Но тази моя лична тъмна тайна бе като кърваво бреме върху плещите ми.
Чарлз Туайнинг трябваше да смени Теди след залез-слънце. Арлийн щеше да работи до късно, тъй като на Даниел й се налагаше да си тръгне по-рано заради училищното представление на дъщеря й, и аз успях да й разкажа накратко за новия ни барман и охранител. Беше впечатлена. В „Мерлот“ за пръв път влизаше англичанин, и то не какъв да е, а с пиратска превръзка на окото.
— Поздрави Чарлз от мен — извиках аз, докато си обличах дъждобрана. След няколко часа ситно ръмене дъждът отново се усилваше.
Нахлупих качулката върху лицето си и хукнах през локвите към колата. И тъкмо когато отключих шофьорската врата, някой извика името ми. Сам стоеше на патерици до вратата на караваната си. Над него имаше козирка, така че дъждът не го мокреше, но въпреки това не биваше да стои там. Хлопнах вратата на колата и отново хукнах през локвите. След една-две секунди вече стоях на верандата му, а водата от дъждобрана ми капеше върху дъските.
— Съжалявам — каза той.
— Така и трябва — намръщих се аз.
— Наистина съжалявам.
— Добре. Хубаво. — Нямах никакво намерение да го питам къде е настанил вампира.
— Нещо случи ли се в бара днес?
Поколебах се, преди да отговоря.
— Ами, нямаше много клиенти, меко казано. Но… — И точно преди да му разкажа за частните детективи, реших изобщо да не започвам, защото той щеше да задава въпроси, а аз неусетно можех да се увлека и да му разкажа цялата история, просто заради облекчението да я споделя с някого. — Трябва да тръгвам, Сам. С Джейсън ще ходим на свиждане при Калвин Норис в болницата в Грейнджър.
Той ме погледна и присви очи. Миглите му имаха същия златисточервеникав цвят като косата му, така че се виждаха само ако си застанал много близо до него. Не че ми беше работа да се вторачвам в миглите или в която и да било друга част от тялото му.
— Вчера се чувствах като парцал — каза той. — Не е нужно да ти обяснявам защо.
— Напротив — отвърнах, — нужно е, защото наистина не разбирам.
— Знаеш много добре, че винаги можеш да разчиташ на мен.