— Ако се каниш да дойдеш наконтена, недей — каза той. — Другите свръхсъщества си мислят, че върколаците винаги носят кожени дрехи и метални бижута, но това не е вярно. За погребения се обличаме семпло. — Искаше му се да продължи с модните съвети, но спря дотам. Усещах как мислите му бушуват и напират да излязат.
— Всяка жена иска да е наясно с изискванията за облекло — казах. — Благодаря за съвета. Няма да съм с панталон.
Той поклати глава.
— Знаех, че ще ме послушаш, но все пак съм изненадан — смутено отвърна той. — Ще дойда да те взема в единайсет и половина.
— Ще се погрижа да разменя смяната си.
Обадих се на Холи и тя се съгласи.
— Бих могла да дойда направо там — предложих.
— Не — възрази той. — Ще дойда да те взема и ще те върна обратно.
Добре, щом искаше да си усложнява живота, аз нямаше да му преча. И без това колата ми не беше от най-надеждните.
— Добре. Ще те чакам в единайсет и половина.
— По-добре да тръгвам — каза той. Настъпи неловко мълчание. Усещах, че Алсид се кани да ме целуне. Секунда по-късно той се наведе и ме целуна леко по устните. После се отдръпнахме, но ни деляха само няколко сантиметра разстояние.
— Е, аз трябва да свърша някои неща, а ти по-добре се прибирай в Шривпорт. Ще се видим утре.
Алсид си тръгна, а аз извадих последния роман на Каролин Хейнс и се опитах да забравя тревогите си. Само че този път дори книгата не успя да ми помогне. Напълних ваната, отпуснах се в горещата вода и избръснах краката си. После лакирах ноктите си в наситенорозово и оформих веждите си. Най-после успях да се отпусна и блажено се сгуших в леглото. Сънят ме връхлетя толкова бързо, че не успях да довърша молитвата си.
6.
Човек трябва добре да обмисли какво да си облече за погребение — като за всяко друго социално събитие, — дори това да е последната му грижа в подобна ситуация. Харесвах полковник Флъд и му се възхищавах, макар да се познавахме отскоро, и исках да изглеждам подобаващо за погребението му, особено след коментара на Алсид.
Но в гардероба ми просто нямаше нищо подходящо. В осем сутринта звъннах на Тара и тя ми каза къде държи резервния си ключ.
— Харесай си нещо от гардероба ми — каза тя. — Само че не искам да се мотаеш из другите стаи, чу ли? Влизаш през задния вход, отиваш право в спалнята ми и после излизаш.
— Точно това смятах да направя — отвърнах аз, опитвайки се да не звуча обидено. Тара да не би да си въобразяваше, че ще тръгна да си навирам носа, където не ми е работа?
— Не се и съмнявам, разбира се, просто искам да съм сигурна.
И изведнъж разбрах какво се опитваше да ми каже Тара. В къщата й спеше вампир. Може би бодигардът Мики или пък Франклин Мот. След предупреждението на Ерик исках да стоя настрана от Мики. Само много старите вампири можеха да стават преди здрач, но въпреки това не изгарях от желание да се натъкна на кротко заспал кръвопиец.
— Добре, разбрах — побързах да я успокоя аз. Идеята да остана насаме под един покрив с Мики ме накара да потръпна. Но не от радостно очакване. — Влизам и излизам по най-бързия начин.
Нямах никакво време за губене, затова скочих в колата и потеглих към града. Тара живееше в малка къща в непретенциозен квартал, но поне имаше собствен дом, а това бе истинско чудо, като се сетя за мястото, където беше отраснала.
Някои хора просто не трябва да имат деца; а ако децата им все пак имат нещастието да се появят на бял свят, те незабавно трябва да бъдат отнемани от родителите си. Но такъв закон няма нито в нашата държава, нито в която и да било друга страна по света, макар че в определени моменти идеята ми се струва прекрасна. И двамата родители на Тара бяха алкохолици; зли хора, които вече не са между живите, но трябваше да умрат много по-рано. (Съжалявам, но когато се сещам за тях, забравям за религията си.) Помня как Мирна Торнтън нахълта у дома, за да търси Тара, въпреки протестите на баба ми. Наложи се баба да извика полиция, за да изхвърлят Мирна от къщата. Тара, слава богу, успя да избяга през задния вход в гората още щом забеляза майка си да залита по алеята. По онова време с Тара бяхме тринайсетгодишни.
Още виждам пред себе си лицето на баба, докато разговаряше с полицая, който тъкмо бе настанил буйстващата Мирна Торнтън на задната седалка в патрулната кола с белезници на ръцете.
— Жалко, че не мога да я изхвърля в реката на път към града — бе казал тогава полицаят. Не си спомням името му, но думите му се запечатаха в съзнанието ми. Отне ми минута да проумея какво точно имаше предвид, но тогава осъзнах, че и други хора знаеха за тормоза, който търпяха Тара и братята й. И тези други хора бяха възрастни, а не безпомощни деца като нас. Ако са знаели за проблема, защо не са го решили?