— О, да. Доста. Но аз не познавах всички. Предимно хора от Шривпорт. — С тримата уикани се видях за пръв път онази вечер. С върколаците се познавах съвсем бегло, а с вампирите — много добре.
— Но с Деби Пелт се познавахте отпреди това, нали така?
— Да.
— Докато излизахте с Алсид Ерво?
Аха, старателно подготвено домашно.
— Да — казах. — Докато излизах с Алсид. — Лицето ми изглеждаше гладко и безизразно, досущ като на Лили. Имах добър опит в пазенето на тайни.
— Гостували сте му веднъж в апартамента му в Джаксън, нали така?
Искаше ми се да уточня, че сме нощували в отделни спални, но това изобщо не им влизаше в работата.
— Да — отвърнах аз с остра нотка в гласа.
— И една вечер двамата с него сте се натъкнали на госпожица Пелт в нощен клуб в Джаксън, наречен „Жозефина“?
— Да, тя празнуваше годежа си с някакъв мъж на име Клозен.
— Случи ли се нещо помежду ви онази нощ?
— Да. — Зачудих се с кого ли бяха разговаряли детективите, за да получат всичката тази информация. — Тя дойде до нашата маса и направи няколко остри забележки.
— Преди няколко седмици сте посетили Алсид в кабинета му, а същия следобед двамата сте присъствали на местопрестъпление. Така ли е?
Твърде добре подготвено домашно.
— Да — потвърдих аз.
— А на полицаите сте казали, че двамата с Алсид Ерво сте сгодени?
Рано или късно всички лъжи се връщат при теб и те захапват за задника.
— Мисля, че Алсид го каза — отвърнах аз, опитвайки се да изглеждам замислена.
— А вярно ли беше това твърдение?
Джак Лийдс си мислеше, че аз съм най-странната жена, която някога е срещал, и изобщо не можеше да проумее как несериозен човек, които се сгодява и разваля годежи толкова безразсъдно, успява да се справи с тежката и отговорна работа на сервитьорката, с която се запозна предишния ден.
Лили си мислеше, че къщата ми е много чиста. (Да не повярваш, а?) Освен това смяташе, че аз съм напълно способна да убия Деби Пелт, защото бе стигнала до извода, че хората са способни да извършат и най-ужасното престъпление. А двете с нея имахме много повече обши неща, отколкото тя можеше да си представи. Тъжният ми извод се базираше на онова, което успях да чуя директно от мозъка й.
— Да — казах. — По онова време беше вярно. Годежът ни продължи около десет минути. Наричайте ме Бритни. — Мразех да лъжа. Почти винаги разбирах кога някой друг лъже и когато го правех и аз, имах чувството, че на челото ми се изписва „лъжкиня“ с големи букви.
Устата на Джак Лийдс трепна в подобие на усмивка, но Лили Бард Лийдс изобщо не схвана препратката ми към певицата, чийто брак бе продължил около петдесет и пет часа.
— Госпожица Пелт имаше ли нещо против да се виждате с Алсид?
— О, да. — Става богу, че имах дългогодишен опит в прикриването на емоции. — Но Алсид не искаше да се жени за нея.
— Тя дразнеше ли се от вас?
— Да — признах аз, тъй като те очевидно знаеха истината. — Меко казано. Наричала ме е с обидни имена. Навярно са ви казали, че Деби нямаше навика да сдържа емоциите си.
— Кога за последен път я видяхте?
— Последно я видях… (с половин липсваща глава, просната на пода в кухнята ми). Нека помисля… когато напусна партито онази нощ. Тръгна си сама и просто потъна в мрака. — Не от дома на Пам, разбира се, а от изоставения склад, пълен с трупове и оплискан в кръв. — Просто реших, че се прибира обратно в Джаксън — допълних аз и свих рамене.
— И не е минавала през Бон Томпс? Отбивката от магистралата й е точно по път.
— Не виждам защо би й хрумнало да го прави. На моята врата не е чукала. — Защото бе влязла с взлом.
— Не сте ли се виждали след онова парти?
— От онази нощ не съм я виждала. — Виж, това беше абсолютна истина!
— А с господин Ерво?
— Да.
— В момента сгодени ли сте?
— Не, доколкото ми е известно — усмихнах се аз.
Изобщо не се изненадах, когато жената попита дали може да използва тоалетната. Още преди да дойдат, свалих мисловната си защита, за да разбера докъде се простира подозрителността им. Лили Бард Лийдс просто искаше да огледа къщата ми. Заведох я до банята за гости, а не до моята в спалнята ми, макар че и в двете нямаше да открие нищо подозрително.