— Ами колата й? — внезапно попита Джак Лийдс и прекъсна опита ми да погледна крадешком към часовника над камината. Исках детективското дуо да е изчезнало преди появата на Алсид в единайсет и половина.
— Ъм… моля? — Бях изпуснала нишката на разговора.
— Колата на Деби Пелт.
— Какво за нея?
— Знаете ли къде е?
— Нямам никаква представа — отвърнах аз с неподправена искреност.
Лили се върна във всекидневната и Джак попита:
— Госпожице Стакхаус, питам от чисто любопитство, какво според вас се е случило с Деби Пелт?
Според мен си получи заслуженото, помислих си аз и се шокирах от себе си. На моменти съм просто ужасна и сякаш няма изгледи за подобрение.
— Не знам, господин Лийдс — отвърнах. — А ако трябва да съм откровена, изобщо не ме интересува, макар че съчувствам на семейството й. Двете с нея не се харесвахме. Тя прогори дупка в шала ми, нарече ме курва и се държеше ужасно с Алсид. Е, проблемът за това си е негов, все пак е голям човек. Тя обичаше да унижава хората. Обичаше да ги кара да й играят по свирката. — Джак Лийдс изглеждаше леко замаян от този информационен поток. — Ето така се чувствам — заключих аз.
— Благодаря за откровението — каза той, а съпругата му втренчи в мен воднистосините си очи. Вече изобщо не се съмнявах, че именно тя е по-страшната от двамата. Подробният разпит, който проведе с мен Джак Лийдс, окончателно потвърди съмненията ми.
— Якичката ви е накриво — тихо каза тя. — Нека я оправя. — Застанах неподвижно, а пъргавите й пръсти се протегнаха зад мен и не мирясаха, докато не оправиха сакото ми.
После си тръгнаха. Проследих с поглед отдалечаващата се кола по алеята и чак тогава свалих сакото, за да му направя щателна проверка. Макар да не го прочетох в мислите й, исках да съм напълно сигурна, че не ми е пъхнала тайно някой „бръмбар“. Семейство Лийдс можеха да се окажат по-подозрителни, отколкото изглеждаха. Не, в крайна сметка се оказа, че тя просто е маниачка на тема ред и изкушението да ми оправи яката е било твърде силно за нея. Но тъй като самата аз бях доста подозрителна, веднага отидох да проверя банята. Не бях влизала вътре от последния път, когато я почистих преди седмица, така че помещението просто грееше от чистота, доколкото е възможно да грее от чистота една много стара баня в една много стара къща. Като изключим няколкото капки вода в мивката и влажната хавлиена кърпа, всичко изглеждаше непокътнато. Нищо не липсваше. Разбира се, Лили би могла да е ровила в чекмеджетата на шкафа, но мен това просто не ме интересуваше.
Петата ми хлътна в една от пукнатините на линолеума. За стотен път си припомних, че трябва да сложа нов, по възможност сама. Умът ми изобщо не го побираше — в един момент ме разпитваха по подозрение в убийство, а в следващия аз се тревожех за протрития си линолеум.
— Тя беше зла — произнесох на глас. — Беше зла и лоша и желаеше смъртта ми, ей така, без причина.
Почувствах огромно облекчение. От месеци живеех като капсулована в чувството си за вина, а току-що обвивката на капсулата сякаш се пропука и се разпадна. Не можех повече да се измъчвам заради човек, който щеше да ме очисти хладнокръвно, без да се замисли и за секунда; да страдам за човек, който направи всичко възможно да причини смъртта ми. Никога не бих дебнала Деби, за да я нападна, но не бях готова да й позволя да ме убие просто защото нея така я устройваше.
Да върви по дяволите цялата тази история! Или щяха да я открият, или не. Просто нямаше смисъл да се тревожа.
Изведнъж се почувствах лека като перце.
Откъм гората се разнесе шум от автомобилен двигател. Алсид пристигаше точно навреме. Очаквах да видя огромния му пикал „Додж“, но, за моя изненада, той се появи в тъмносин „Линкълн“. Беше положил усилие — не съвсем успешно — да приглади косата си и носеше строг тъмносив костюм с тъмночервена вратовръзка. Буквално зяпнах насреща му, когато изкачи каменните стълби към верандата ми. Направо да го изядеш, помислих си аз и даже си го представих, като положих усилие да не се изкискам като идиот.
Отворих вратата да го посрещна и той, на свой ред, ме зяпна като втрещен.
— Изглеждаш зашеметяващо — каза той след дълга пауза.
— Ти също — отвърнах срамежливо.
— Май трябва да тръгваме.
— Да, ако искаме да се появим навреме.
— Трябва да сме там десет минути по-рано — каза той.
— Така ли, защо? — Взех черната си дамска чантичка, проверих червилото си в огледалото и заключих входната врата след себе си. За щастие, времето бе достатъчно меко и не си взех палто. Не исках да скривам тоалета си.