Малко след това настана тишина. Кучето зад мен започна да вие. Студената му муцуна побутна ухото ми и го облиза с топъл език. Опитах се да повдигна ръка и да погаля съществото, което непоколебимо бе спасило живота ми, но не можах. Чух въздишката си. Стори ми се, че дойде от много далече.
Осъзнавайки положението, простенах:
— Умирам…
Започна да ми изглежда все по-реално. Жабите и щурците, които огласяха нощта, бяха замлъкнали от цялата лудница на паркинга, така че слабият ми глас прозвуча ясно и се сля с мрака. Странно, но скоро след това чух два гласа.
После видях нечии колене в сини джинси, изцапани с кръв. Вампирът Бил се приведе ниско, така че да мога да видя лицето му. Устата му бе окървавена, а зъбите му бяха навън — ослепително бели. Опитах се да му се усмихна, но лицето ми бе неконтролируемо.
— Сега ще те вдигна — каза Бил, Звучеше спокойно.
— Ще умра, ако го направиш — прошепнах.
Той ме заоглежда старателно.
— Още не — отвърна, след като приключи огледа. За мое учудване се почувствах по-добре. И без да ми казва, се досетих колко много рани е виждал през живота си.
— Това ще те заболи — предупреди ме той.
Беше ми трудно да си представя нещо, което не би ми причинило болка.
Ръцете му се плъзнаха под мен, преди да намеря време да се страхувам. Извиках, но слабо.
— Бързо — произнесе настойчиво нечий глас.
— Отиваме в гората да се скрием — каза Бил и ме понесе на ръце, сякаш бях лека като перце.
Дали нямаше да ме погребе там тайно? Но нали току-що ме спаси от Негодниците? Беше ми почти безразлично.
Почувствах се малко по-добре, когато ме положи да легна в мрака на гората върху постеля от борови иглички. От паркинга в далечината виждах слаба светлина. Усетих, че косата ми е напоена с кръв, чувствах болката в счупената ръка и агонията от сериозните контузии, но най-плашещо бе това, което не чувствах. Не усещах краката си. Чувствах тежест в корема. Терминът „вътрешен кръвоизлив“ се заклещи в съзнанието ми.
— Ще умреш, ако не направиш точно каквото ти кажа — заяви ми Бил.
— Съжалявам, но не искам да ставам вампир — отвърнах със слаб, едва доловим глас.
— Не, няма да станеш — каза той по-внимателно. — Ще оздравееш. Бързо. Разполагам с лек. Но трябва да го пожелаеш.
— В такъв случай давай лекарството, — прошепнах — защото си отивам…
Усещах как смъртта ме тегли.
Малката част от съзнанието ми, която все още бе във връзка със света, дочу Бил да изпъшква, сякаш е ранен. После нещо се притисна до устните ми.
— Пий — каза той.
Опитах се да изплезя език. Успях. Бил кървеше, стискаше китката си, за да засили струята, която изтичаше от ръката му в устата ми. Задавих се. Но исках да живея. Насилих се да преглътна веднъж. После и втори път.
Неочаквано вкусът на кръвта започна да ми се услажда, соленият еликсир на живота. Вдигнах здравата си ръка и притиснах китката на вампира към устата си. С всяка глътка се чувствах все по-добре. След минута се унесох и заспах.
Когато се събудих, бях все още в гората и лежах на земята. Някой лежеше до мен. Беше вампирът. Виждах сиянието, което излъчва. Усещах езика му върху главата си. Ближеше раната ми. Не ми се искаше да съм на негово място.
— Различен ли е вкусът ми от този на останалите? — попитах.
— Да — отвърна той приглушено. — Що за същество си ти?
Питаше ме за трети път. Три пъти за късмет, все казва баба.
— Хей, аз съм жива! — възкликнах, като си спомних внезапно, че чаках да хвърля топа.
Раздвижих едната си ръка, онази, счупената. Беше слаба, но вече не се мяташе насам-натам. Усещах краката си. Размърдах и тях. Опитах се да вдишам и да издишам. Бях доволна от резултата — слаба болка. Помъчих се да седна. Коства ми сериозни усилия, но не беше невъзможно. Чувствах се като първия ден без температура, след като изкарах пневмония като дете — немощна, но доволна. Дадох си сметка, че се бях отървала от нещо ужасно.
Преди да приключа с раздвижването, той ме обви с ръце, гушна ме и се облегна на едно дърво. Почувствах се удобно в скута му, с глава, опряна на гърдите му.
— Аз съм телепат — казах. — Мога да чета мислите на хората.
— Включително и моите? — Прозвуча искрено заинтригуван.
— Не. И затова те харесвам толкова — отвърнах, носейки се в океан от блаженство. Очевидно не се притеснявах да кажа точно каквото мисля.