Когато се разсмя, сякаш тътен прозвуча в гърдите му. Смехът му бе леко дрезгав.
— Не мога да доловя и дума — разприказвах се развълнувано. — Нямаш представа какво спокойствие е това. След цял живот, прекаран в слушане на дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра, изведнъж… нищо.
— Как излизаш с мъже тогава? Бас ловя, че единствената мисъл на връстниците ти е как да те вкарат в леглото.
— Ами… просто не излизам. И честно казано, според мен целта им винаги е да вкарат жената в леглото, независимо от възрастта. Не ходя по срещи. И всеки си мисли, разбира се, че съм смахната, понеже мога да им кажа истината. Която всъщност е, че всички тези мисли във всички тези глави ме подлудяват. Когато започнах работа в бара, излязох с няколко момчета, които не ме познаваха. Но не беше по-различно от обикновено. Не можеш да се отпуснеш или да се възбудиш, кого ги слушаш как се чудят дали си боядисваш косата, или си мислят, че задникът ти не е готин, или се опитват да си представят как изглежда бюстът ти — внезапно се сепнах. Усетих се колко много разкривам пред това същество. — Извинявай — смотолевих неловко. — Нямах намерение да те товаря с проблемите си. Благодаря ти, че ме спаси от Негодниците.
— Вината да те нападнат е моя — отвърна той, долавях яростта в привидно спокойния му глас. — Ако само бях дошъл навреме, това нямаше да се случи. Така че ти бях задължен с кръвта си. Дължах ти възстановяването.
— Мъртви ли са? — За мое учудване гласът ми прозвуча пискливо.
— О, да.
Преглътнах. Никак не съжалявах, че светът се бе отървал от Негодниците. Но трябваше да погледна истината в очите, не можех да пренебрегна факта, че се намирам в скута на убиец. Макар че бях предоволна, задето съм там — в прегръдките му.
— Това би трябвало да ме притеснява, но не е така — изрекох, преди да осъзная какви ги говорех.
Отново усетих онзи дрезгав смях.
— Суки, какво искаше да ме помолиш тази вечер?
Трябваше да се замисля сериозно. Макар физически да бях като по чудо възстановена от боя, още се чувствах малко объркана.
— Баба умира от любопитство да узнае на колко години си — отвърнах неуверено.
Нямах представа колко личен е този въпрос за вампир. Когато го зададох, той галеше гърба ми, сякаш милва котенце.
— Превърнах се във вампир през 1870-та, когато бях на трийсет човешки години.
Вдигнах поглед. Излъчващото му светлина лице бе напълно безизразно, а очите му приличаха на черни дупки в мрак.
— Участва ли във войната?
— Да.
— Опасявам се, че ще се ядосаш, но тя и клубът, в който членува, ще са безкрайно щастливи, ако им разкажеш нещичко за войната. Какво точно е представлявала.
— Клуб ли?
— Тя членува в Потомци на геройски загиналите.
— Геройски загиналите… — Гласът на вампира беше абсолютно равен, но със сигурност знаех, че не е доволен.
— Слушай, не трябва да им разказваш гадории за инфекциите и глада — започнах аз. — Те си имат своя представа за войната. Не че са глупави, преживели са други войни, но биха искали да разберат повече за начина на живот на хората по онова време, за униформите и военните действия.
— Обикновени неща.
Поех си дълбоко дъх.
— Аха.
— Ти ще бъдеш ли доволна, ако го направя?
— Какво значение има това? Баба ще е доволна. А и след като си в Бон Темпс и имаш желание да се установиш тук, ще е добър ход от твоя страна за репутацията ти.
— Ти доволна ли ще си?
Не беше от мъжете, чийто въпрос можеш да подминеш.
— Добре де, да.
— Тогава ще го направя.
— Баба помоли да се нахраниш, преди да отидеш — казах.
Отново чух гърления смях. Този път беше по-дълбок.
— Сега вече с нетърпение очаквам срещата с нея. Може ли да ти се обадя някоя вечер?
— Естествено. Утре ще е последната ми нощна смяна и след това ще почивам два дни, така че в четвъртък вечер ще съм свободна — вдигнах ръка да погледна колко е часът. Часовникът работеше, но стъклото бе зацапано със засъхнала кръв. — Уф! — възкликнах наплюнчвайки пръста си да го изчистя. Натиснах бутона за осветлението и направо зяпнах, когато видях какво показва. — Божичко, трябва да се прибирам! Дано баба да е заспала вече.
— Тя сигурно се притеснява за теб, да си сама навън до толкова късно — промълви Бил. Звучеше така, сякаш също не го одобрява.
Дали не се бе сетил за Модет? За кратък миг бях дълбоко обезпокоена от мисълта дали не я е познавал. Дали не го е канила да отиде с нея у тях… Но отхвърлих идеята. Категорично. Нямах желание да се занимавам със странната и ужасна история за живота и смъртта й. Не желаех този кошмар да хвърля сянка върху малкото ми късче щастие.