— Такава ми е работата — отвърнах рязко. — Няма какво да се прави. Пък и невинаги съм нощна смяна. Но когато имам възможност, си вземам почивни дни.
— Защо?
Вампирът ми помогна да стана, след което набързо се надигна от земята.
— Повече бакшиши, повече работа. И не ми остава време да мисля.
— Но вечер е опасно — заяви той недоволно. Нямаше как да премълча.
— Недей да звучиш като баба ми — сгълчах го нежно.
Почти стигнахме до паркинга.
— По-стар съм от баба ти — напомни ми той.
Това сложи край на разговора. След като излязох от гората, спрях и се огледах. Паркингът изглеждаше нормално, сякаш никога нищо не се бе случило там. Сякаш не бях пребита почти до смърт ей там, на чакъла. И сякаш Негодниците не бяха намерили там смъртта си.
Осветлението в бара и в караваната на Сам бе угасено.
Чакълът бе мокър, но не и окървавен. Чантата ми си стоеше на капака на колата ми.
— Ами кучето? — попитах аз. Обърнах се да погледна спасителя си. Нямаше го.
2.
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН СТАНАХ ДОСТА КЪСНО, в което нямаше нищо изненадващо. За мое успокоение, когато се прибрах у дома, баба вече бе заспала. Успях да се добера до леглото си, без да я разбудя. Пиех кафето си на кухненската маса, а баба подреждаше килера, когато телефонът звънна. Тя се отпусна на табуретката до шкафчето, обичайната й поза за говорене по телефона.
— Ало! — каза. Не знам защо, но винаги звучеше така, сякаш не е в настроение, все едно обаждането е последното нещо на света, с което й се занимава. Със сигурност знаех, че не е така.
— Здравей, Евърли. Не, стоя тук и си говоря със Суки. Тя стана преди малко. Не, не съм гледала новините днес. Не, не, никой не ми се е обаждал още. Какво? Какво торнадо? Но снощи беше спокойно. Четирите ъгъла? Така ли? Не! Не може да бъде! Наистина ли? И двамата ли? Тц, тц, тц. Какво каза Майк Спенсър?
Майк Спенсър беше следовател. У мен се зароди странно усещане. Изпих си кафето и си налях втора чаша. Помислих, че ще ми е необходима.
След малко баба затвори телефона.
— Суки, няма да повярваш какво е станало!
Искаше ми се да се обзаложа, че мога.
— Какво? — попитах, опитвайки се да не изглеждам виновна.
— Без значение колко спокойно изглеждаше времето, снощи трябва да се е извило торнадо при Четирите ъгъла. Преобърнало караваната под наем, в която живеела една двойка. И двамата са мъртви, заклещени под нея и направо смачкани. Майк казал, че никога не бил виждал подобно нещо.
— Ще изпрати ли телата за аутопсия?
— Ами, мисля, че трябва, макар според Стела причината за смъртта да била повече от очевидна. Караваната била преобърната на една страна, колата им била наполовина отгоре. А в двора имало изкоренени дървета.
— Божичко! — прошепнах, мислейки за силата, която се изисква, за да се направи всичко това.
— Миличка, така и не ми каза дали приятелят ти, вампирът, се появи снощи.
Подскочих виновно, но след това осъзнах, че баба просто прескочи от една тема на друга. Всеки ден ме питаше дали не съм виждала Бил и най-после можех да й отговоря положително. Но щеше да е с натежало сърце.
Естествено, баба само дето не затанцува от радост. Запърха из стаята, като че самият принц Чарлз щеше да й гостува.
— Ще дойде утре вечер, така ли! По кое време? — попита тя.
— По здрач — отвърнах.
— Не се стъмва рано, така че да го очакваме по-късно — заразсъждава тя. — Добре. Ще имаме време да вечеряме и да понаредим преди това. Разполагаме с целия ден да почистим къщата. Мога да се обзаложа, че не съм чистила този килим от година.
— Бабо, говорим за мъж, който спи в земята — припомних й. — Не смятам, че дори ще обърне внимание на килима.
— Е, ако не за него, то го правя за себе си, за да се почувствам горда — отвърна неопровержимо баба. — Освен това, млада госпожице, откъде знаеш къде точно спи?
— Добър въпрос, бабче. Не зная. Но той трябва да се пази от светлината, и то на сигурно място, така че…
Набързо разбрах, че нищо не бе в състояние да разубеди баба да не се заеме с основно чистене. Докато се приготвях за работа, тя отскочи до магазина, нае машина за почистване на килими и пристъпи към действие.