По пътя към „При Мерлот“ се отбих леко на север и се отправих към Четирите ъгъла. Кръстопътят съществуваше откакто хора се бяха заселили по тези земи. Понастоящем бе обновен с пътни знаци и настилка. Според местните е бил пресечна точка на две ловни пътеки. Помислих си, че рано или късно, там щяха да се появят къщи тип ранчо и дълги редици от магазини, но засега имаше само гори и според Джейсън мястото беше все още добро за ловуване.
И докато нямаше нищо, което да ме спира, отбих колата по отъпканата пътека, която водеше до откритото пространство и наетата от Негодниците каравана. Спрях и зяпнах втрещена през стъклото. Караваната, доста малка и стара, лежеше разрушена на около 300 метра встрани от мястото, където се бе намирала. Очуканата червена кола на Негодниците все още се държеше в единия край на смачкания като акордеон подвижен дом. Храсти и отломки бяха разпилени наоколо. Дърветата зад караваната ясно обрисуваха картината на мощната стихия, преминала оттук — откършени клони засипваха земята, върхът на един бор висеше на отпорена част от кората. По клоните бяха разпилени дрехи и дори една тава.
Бавно излязох от колата и се заоглеждах. Щетите бяха просто невероятни… особено като знаех, че не са причинени от торнадо. Бил, вампирът, бе инсценирал всичко това като оправдание за смъртта на Ратрей.
Стар джип криволичеше по неравната пътека и спря до мен.
— Ха, Суки Стакхаус! — възкликна Майк Спенсър. — Какво правиш тук, момиче? Нямаш ли си друга работа?
— Да, сър. Познавах Негод… Ратрей. Това е просто ужасно! — Прецених, че е достатъчно двусмислено.
Сега забелязах, че и шерифът беше с Майк.
— Да, наистина ужасно! — рече шериф Бъд Диърборн, докато слизаше от джипа. — Също така чух, че миналата седмица сте се спречкали на паркинга на „При Мерлот“.
Усетих да ме облива студена пот, когато двамата мъже се изправиха пред мен.
Майк Спенсър беше и управител на едната от двете погребални агенции в Бон Темпс Както Майк винаги бързо и точно обясняваше, всеки, който пожелае, можеше да бъде погребан от „Спенсър и синове“. Но очевидно само бели хора искаха. По същия начин единствено цветнокожи избираха „Суифт Рест“6. Майк беше едър мъж на средна възраст с тъмноруса коса и мустаци. Падаше си по каубойски ботуши и вратовръзки, но не можеше да ги носи, докато работи в „Спенсър и синове“. Сега обаче бе с тях.
Бъд Диърборн, който имаше репутацията на добър човек, бе малко по-възрастен от Майк, но стегнат и в добра форма от главата до петите. Имаше широко лице и живи кафяви очи. Бил е добър приятел на баща ми.
— Да, сър, имахме разногласие — отговорих откровено с възможно най-кроткия си тон.
— Разкажи ми какво стана.
Шерифът извади цигара „Марлборо“ и я запали с обикновена метална запалка.
И тук допуснах грешка. Трябваше просто да му отговоря. Та нали уж ме считаха за смахната, освен това някои ме мислеха и за простовата. Но за нищо на света не смятах, че съм длъжна да му обяснявам. За нищо на света, като изключим здравия разум.
— Защо? — попитах.
Той изведнъж присви малките си кафяви очи и дружелюбното му изражение се изпари.
— Суки… — рече с огромно разочарование в гласа, на което не повярвах дори за миг.
— Нямам нищо общо с това — отговорих, посочвайки щетите.
— Не, нямаш — съгласи се той. — Но все пак да умрат седмица след като са се сбили с някого… Смятам, че съм длъжен да поразпитам.
Зачудих се дали да не го пронижа с поглед така, че да го принудя да сведе очи. Щях да се почувствам добре, но сметнах, че не си заслужава. Стана ми ясно, че да се държа наивно не беше лош вариант.
Може да съм необразована и непросветена, но не съм глупава или неука.
— Те измъчваха мой приятел — признах, навела глава и забила поглед в земята.
— Това да не би да е онзи вампир, дето живее в къщата на стария Комптън?
Майк Спенсър и Бъд Диърборн размениха погледи.
— Същият, сър.
Бях изненадана да разбера къде живее Бил, но те и идея си нямаха за това. След толкова години на съзнателно възпиране на реакциите си относно неща, за които разбирах, а не желаех да узнавам, се бях научила да контролирам изражението си. Къщата на стария Комптън бе точно срещу нас, отвъд нивите от същата страна на пътя. Между къщите ни бяха само гробището и гората. „Колко удобно за Бил!“, помислих си и се усмихнах.