Бил показа, че владее етикета толкова добре, колкото и тя самата.
Двамата се поздравиха, благодариха си един на друг, изказаха си комплименти и накрая Бил седна на дивана, а баба, след като донесе таблата с три чаши чай от праскови, се настани във фотьойла, давайки ясно да се разбере, че е отредила мястото до него за мен. Нямаше начин да се измъкна от ситуацията, без да стане още по-очевидно, така че седнах до него, но в края, сякаш се каня всеки миг да скоча, за да му допълня чашата с ритуалния му студен чай.
Той учтиво докосна устни до чашата, след което я остави. Ние с баба отпихме развълнувано от нашите по няколко големи глътки.
Баба подхвана не особено удачна тема за начало на разговора.
— Предполагам, че си чул за странното торнадо — запита тя.
— Какво торнадо? — Хладният му тон прозвуча меко като кадифе.
Не смеех да се обърна към него, само седях със скръстени ръце и забих поглед в тях.
Баба му заразказва за необичайното торнадо и смъртта на Негодниците. Спомена, че цялата история й се виждала доста зловеща, но не и необичайна. Тогава усетих как Бил се отпусна, макар и не напълно.
— Аз минах оттам вчера на път за работа, — казах, без да вдигам поглед — покрай караваната.
— Как изглеждаше? Това, което очакваше ли завари? — попита Бил. В гласа му долавяше само чисто любопитство.
— Не — отвърнах. — Никак не изглеждаше както очаквах — бях истински смаяна.
— Суки, та ти и друг път си виждала поражения от торнадо — възкликна изненадано баба.
Смених темата.
— Бил, откъде си взе ризата? Стои ти добре. — Беше облечен с бежови панталони и риза за голф на зелени и кафяви райета, лъснати обувки и тънки кафяви чорапи.
— „Дилърдс“9 — отговори той.
Опитах се да си го представя на пазар в мола в Монро — как хората се обръщат след него, за да видят това необикновено същество със сияеща кожа и красиви очи. Откъде ли взема пари, за да плаща? Как си пере дрехите? Гол ли си ляга в ковчега? Има ли кола, или си лети докъдето му се прииска?
Баба остана доволна от нормалните му навици на пазаруване. Коремът повторно ме присви, като я гледах колко се радва да види във всекидневната си моя предполагаем ухажор, та, макар и (както широко се огласяваше) той да е жертва на вирус, който му е придал мъртвешки вид.
Тя започна да обстрелва Бил с въпроси. Той й отговаряше любезно и с видимо удоволствие. Добре де, беше добре възпитан мъртвец.
— Значи твоите хора са били местни? — осведоми се баба.
— Баща ми е от фамилията Комптън, а майка ми от Лудърмилкс — отговори веднага Бил. Изглеждаше изключително спокоен.
— Има доста наследници на Лудърмилкс — възкликна радостно баба. — Но се опасявам, че старият господин Джеси Комптън се спомина миналата година.
— Зная — отвърна непринудено Бил. — Затова се върнах. Получих земята. И понеже нещата в обществото се промениха спрямо хора в моето положение, реших да предявя правата си над нея.
— Познаваше ли рода Стакхаус? Суки каза, че имаш дълга история.
Помислих, че баба го каза добре, и се усмихнах.
— Спомням си Джонас Стакхаус — отговори Бил на въодушевлението й. — Роднините ми се заселили тук още преди полагането на основите на Бон Темпс. Джонас Стакхаус се премести тук с жена си и четирите си деца, когато бях младеж на шестнайсет. Не е ли това къщата, която той построи, или поне отчасти?
Направи ми впечатление, че когато си спомня миналото, гласът и думите му звучат различно. Зачудих се колко ли промени в акцент и жаргон е претърпял английският му през последния век.
Що се отнася до баба, тя направо се намираше в родословен рай. Искаше да научи всичко за Джонас, пра-пра-пра-прадядото на съпруга й.
— Притежаваше ли роби? — попита тя.
— Госпожо, доколкото си спомням, разполагаше с една робиня за къщата и един роб за двора. Робинята беше на средна възраст, а робът беше много едър млад мъж, страшно як, името му беше Майнъс. Но родът Стакхаус обработваха земите си основно сами, подобно на близките ми.
— О, на малката ми група ще й хареса да чуе тези неща. Суки каза ли ти?
След като размениха безброй любезности, Бил и баба уговориха дата за вечер, в която той да говори на събирането на Потомците.
— А сега, ако ни извиниш, със Суки ще излезем на разходка. Вечерта е прекрасна.
Той се приближи към мен — бавно, за да го забележа, хвана ръката ми и ми помогна да се изправя. Ръката му беше студена, здрава и гладка. Бил не попита баба за позволение, но заявлението му не прозвуча и грубо.