— О, вие двамата отивайте — каза баба, пърхаща от радост. — Аз имам да се занимавам с толкова неща. Ще трябва да ми кажеш имената на всички местни, които си спомняш, когато си бил… — И тук баба се сепна, за да не каже нещо, с което да го засегне.
— Когато си бил жител на Бон Темпс — обадих се услужливо.
— Естествено — рече вампирът и по присвитите му устни виждах, че едва се сдържа да не се засмее.
Някак се озовахме до вратата. Знаех, че ме е повдигнал и бързо ме е преместил. Усмихнах се весело. Обичам изненадите.
— Няма да се бавим много — казах на баба.
Не мисля, че тя забеляза необичайната промяна у мен, понеже събираше чаените чаши.
— О, не се притеснявайте заради мен — обади се тя. — Аз съм си добре.
Навън жаби, щурци и буболечки изпълняваха своята нощна полска опера. Бил продължи да държи ръката ми, когато се заразхождахме из двора, изпълнен с ароматите на прясно окосена трева и напъпили растения. Котката ми Тина се появи от тъмнината и се заувърта да я поглезя. Наведох се и я погалих по главата. За моя изненада тя се отърка в крака на Бил, а той не направи нищо, за да я отблъсне.
— Харесваш ли това животно? — попита ме.
— Това е моята котка — отвърнах. — Казва се Тина и да, много я харесвам.
Без да каже нищо повече, Бил изчака, без да помръдне, докато тя не си тръгна, изгубвайки се в тъмнината извън светлината от верандата.
— Какво би предпочел — да седнем на столовете на ливадата или на люлките, или да повървим? — попитах, понеже се почувствах като домакиня.
— О, нека повървим малко. Имам нужда да се раздвижа.
Това някак леко ме обърка, но тръгнах към общинския двулентов път, който минаваше и пред неговия дом.
— Разстрои ли те случилото се с караваната? — запита той.
Зачудих се как точно да отговоря.
— Като се сетя за нея, се чувствам много ммм… уязвима.
— Но ти знаеш, че съм силен.
Поклатих глава утвърдително.
— Да, но нямах идея, че си чак толкова силен — отвърнах. — Нито пък изобретателен.
— С годините се усъвършенстваме в това да прикриваме следите от стореното.
— В такъв случай предполагам, че си убил сума ти хора.
— Няколко.
Ще трябва да го приемеш, сякаш казваше тонът му.
Сключих ръце зад гърба си.
— Изпитваше ли глад веднага след като се превърна във вампир? Как се случи всичко?
Бил не очакваше подобно нещо. Погледна ме. Усещах очите му върху себе си, въпреки че беше тъмно. Намирахме се близо до гората. Чакълът хрущеше под краката ни.
— Що се отнася до това как станах вампир, прекалено дълга история е, за да я разказвам сега — отвърна той. — Но да, когато бях млад, няколко пъти ми се е случвало да убия по погрешка. Никога не знаех кога ще имам шанс отново да се нахраня, разбираш ли? Естествено, постоянно ни преследваха, а и нямаше такова нещо като изкуствена кръв. Освен това по онова време нямаше толкова много хора. Но докато бях жив, бях добър човек. Искам да кажа, преди да хвана вируса. Така че се опитах да подходя цивилизовано и да избирам за жертви лоши хора. И никога да не се храня с деца. Поне дете никога не убих. Сега е толкова различно. Мога да отида до денонощната клиника в града и да си взема синтетична кръв, въпреки че е отвратителна. Или пък да платя на проститутка и да си набавя кръв, с която да изкарам няколко дни. Или да омая някоя, така че да се остави да я ухапя за любов, след което напълно да забрави случилото се. А и аз не се нуждая от кой знае колко.
— Или да срещнеш момиче с рана на главата — допълних.
— О, ти беше за десерт. Ратрей бяха основното ястие. Ще трябва да го приемеш.
— Олеле! — възкликнах поразена. — Дай ми минута.
Така и направи. Нито един мъж на света не би ми дал толкова време за размисъл. Отворих съзнанието си и изключих напълно защитата си, отпуснах се. Тишината му ме завладя. Спрях, затворих очи и вдишах облекчението, което бе неописуемо.
— Щастлива ли си в момента? — попита ме, сякаш усети.
— Да — въздъхнах едва доловимо.
В този момент осъзнах, че няма значение какво е извършило съществото до мен, това спокойствие беше безценно, след цял живот, прекаран сред бръщолевенето на всички останали в собственото ми съзнание.