— И аз се чувствам добре с теб — каза той изненадващо.
— Как така? — попитах отнесено и бавно.
— Няма страх, припряност, укор. Не ми се налага да ползвам обаянието си, за да те държа спокойна и да разговарям с теб.
— Обаяние?
— Нещо като хипноза, — обясни той — всички вампири го използват в една или друга степен. Понеже преди откриването на синтетичната кръв трябваше да убеждаваме хората, че сме безобидни… или да им внушаваме, че въобще не са ни виждали… или да ги заблуждаваме, че са видели нещо друго.
— Действа ли върху мен?
— Естествено — отвърна той изненадан.
— Добре, направи го.
— Погледни ме.
— Тъмно е.
— Няма значение. Погледни ме в лицето. — Застана пред мен, сложи нежно ръце на раменете ми и ме погледна. Виждах слабата светлина, която лицето и очите му излъчваха. Загледах се в него, чудейки се дали ще започна да кудкудякам като кокошка, или да се засъбличам. Но това, което се случи, беше — нищо. Единственото, което усетих, бе почти опияняващото спокойствие от факта, че съм с него. — Не усещаш ли въздействието ми? — попита. Звучеше леко изтощен.
— Ни най-малко, съжалявам — отвърнах кротко. — Виждам единствено сиянието ти.
— Ти го виждаш?
Отново го изненадах.
— Естествено. Другите не го ли виждат?
— Не. Това е странно, Суки.
— Щом казваш. Мога ли да те видя как се издигаш?
— Тук? — изненада се Бил.
— Ами да. Защо не? Освен ако нямаш причина да не го правиш!
— Не, ни най-малко.
Пусна раменете ми и започна да се издига.
Изпаднах в луд възторг. Той се носеше в тъмнината, сияейки като мрамор на лунната светлина. Когато беше на малко повече от половин метър над земята, започна да кръжи из въздуха. Помислих, че ми се усмихва.
— Всички вампири ли умеят това? — попитах.
— Можеш ли да пееш?
— Не, нито нота.
— Е, ние също не можем да правим всичко еднакво — спусна се бавно и стъпи безшумно на земята. — Повечето хора избягват вампирите. Ти сякаш не си от тях — констатира той.
Вдигнах рамене. Че коя бях аз, та да страня от нещо толкова необикновено! Той явно усети това, защото след като замълчах и тръгнахме отново да се разхождаме, каза:
— Винаги ли ти е било трудно?
— Да, винаги — не можех да отрека, макар че не ми се искаше да се оплаквам. — Най-тежко беше, когато бях много малка, защото не знаех как да изключвам съзнанието си за чуждите мисли и естествено, чувах мисли, които не трябваше да чувам, и ги повтарях, както всяко дете би направило. Родителите ми не знаеха как да постъпят с мен. Особено баща ми се чувстваше страшно неудобно от това. В крайна сметка, майка ми ме заведе на детски психолог. Психоложката беше абсолютно наясно каква съм, но така и не го прие и продължи да разправя на нашите, че съм изключително наблюдателна и разчитам езика на тялото, ето защо съм си мислела, че мога да чета мислите на хората. Естествено, нямаше как да признае, че буквално чета мислите на околните, защото това просто не се връзваше с нейните представи. А и в училище не се справях добре, тъй като ми беше изключително трудно да се концентрирам, когато повечето край мен не внимаваха. Но на контролни се представях добре, защото съучениците ми бяха съсредоточени върху собствените си работи, което поне в известна степен ми помагаше. Понякога нашите си мислеха, че съм мързелива и затова не се справям добре с ежедневните си задължения. Учителите пък ме смятаха за изоставаща. Идея си нямаш за теориите. Водеха ме на ушен и очен лекар сигурно на всеки два месеца, или поне така ми се струва, а също и на скенер на мозъка. Божичко! На нашите им излезе през носа. Но отказваха да приемат простата истина. Поне пред мен, разбираш ли?
— Но вътре в себе си са знаели.
— Да. Веднъж баща ми се чудеше дали да подкрепи финансово някакъв познат, който искал да отвори магазин за авточасти, и ме помоли да седна до него, когато мъжът дойде у дома. След като човекът си тръгна, татко ме изведе навън, погледна встрани и ме попита: „Суки, истината ли казва?“. Беше много странно.
— На колко години беше?
— Трябва да съм била на не повече от седем, защото родителите ми умряха, когато бях във втори клас.
— Как?
— Загинаха в голямо наводнение. Водата ги застигнала на моста западно от тук.
Бил не каза нищо. Естествено, той бе виждал толкова много смърт. След малко попита: