— Мъжът лъжеше ли?
— О, да. Смяташе да вземе парите на татко и да офейка.
— Ти имаш дарба.
— Да бе, дарба… — Стана ми мъчно.
— Отличава те от останалите хора.
— На мен ли го казваш? — вървяхме известно време в тишина. — Значи ти не се смяташ за човек.
— От доста време.
— Наистина ли вярваш, че си изгубил душата си? Това разпространяваше католическата църква за вампирите.
— Няма как да знам — отвърна Бил почти небрежно. Стана ясно, че е прекарал толкова време, разсъждавайки по темата, че мисълта за това се е превърнала в нещо обичайно за него. — Аз лично не мисля, че съм. Дори след всички тези години има нещо у мен, което не е жестоко и кръвожадно. Макар че мога да съм и двете.
— Не е твоя вината, че си бил заразен с вирус. — Бил изсумтя, макар да се опита да не прозвучи грубо.
— Говорят се какви ли не истории, откакто съществуват вампири. Може тази да е истинската — погледна така, сякаш съжалява за казаното. — Ако вирус е причината за съществуването на вампири, той не засягаше всеки.
— Как се става вампир?
Бях чела какви ли не истории, но това щеше да е информация от първа ръка.
— Ще трябва да ти изцедя кръвта, наведнъж или в продължение на два-три дни, докато умреш, след което да ти дам своята. Ще лежиш като умряла в продължение на две денонощия, а понякога и три, след което ще станеш и ще започнеш да обикаляш нощем. И ще изпитваш глад.
Потръпнах от начина, по който произнесе глад.
— Няма ли друг начин?
— Такива като мен са ми разказвали за случаи, в които били пили често от някой човек, ден след ден, вследствие, на което той най-неочаквано се превръщал във вампир. Но това предполага редовно и сериозно хранене. При същите обстоятелства други просто развивали анемия. Пък и когато хората са толкова близо до смъртта и се случи нещо — я катастрофа с кола, я свръхдоза, — процесът може да се прецака изцяло.
Побиха ме тръпки.
— Да сменим темата. Какво мислиш да правиш със земята на Комптън?
— Смятам да живея там докогато мога. Уморих се да се мъкна от град на град. Израснал съм в провинцията. Сега, когато съществуването ми е официално признато и мога спокойно да отскоча до Монро, Шривпорт или Ню Орлеанс за синтетична кръв или проститутка, която работи с нашия вид, бих искал да остана тук. Поне да видя дали ще се получи. От години се скитам.
— В какво състояние е къщата?
— Доста е зле — призна той. — Опитвам се я разчистя. Това мога да го правя нощем. Но имам нужда от майстори, които да поправят някои неща. Бива ме донякъде в дърводелството, но не разбирам нищо от електричество.
Естествено, че не разбираше.
— Струва ми се, че инсталацията има нужда от подмяна — продължи Бил, точно като всеки друг загрижен собственик на жилище.
— Имаш ли телефон?
— Естествено — отвърна изненадан.
— Тогава какъв е проблемът с майсторите?
— Трудно е да се свържа с тях посред нощите, трудно е да си уговоря среща, за да им обясня какво трябва да се оправи. Страх ги е. Или пък си мислят, че е капан — звучеше разстроено, но лицето му не беше обърнато към мен.
Разсмях се.
— Ако искаш, аз мога да им се обадя — предложих. — Мен ме познават. И макар да ме смятат за смахната, знаят, че съм почтена.
— Много мило от твоя страна — каза Бил, след като се замисли за кратко. — Биха могли да работят през деня, след като се срещна с тях, за да обсъдим работата и заплащането.
— Какво неудобство е да не можеш да излезеш навън през деня — изтърсих, без да се замисля.
Не си бях давала сметка за това. Гласът му прозвуча сухо.
— Определено.
— А и да ти се налага да пазиш в тайна мястото си за почивка — издърдорих отново. Извиних се, когато усетих дълбокото му мълчание: — Съжалявам — промълвих неловко.
Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че съм се изчервила.
— Мястото за спане през деня е най-съкровената тайна на вампира — отвърна строго.
— Моля за извинение.
— Приемам го — каза той.
Стигнахме до пътя и се огледахме наляво и надясно, сякаш очаквахме такси. Сега, когато не бяхме сред дърветата, можех ясно да го видя на лунната светлина. Той също. Огледа ме от глава до пети.
— Роклята ти е с цвета на очите ти.
— Благодаря.
Аз определено не го виждах толкова добре.