Естествено, не беше проблем да отида у Бил и след девет. И без това щеше да е буден цяла нощ.
На работа никога не е било по-скучно. Беше ми трудно да се концентрирам достатъчно, за да заключа съзнанието си, защото постоянно мислех за Бил. За щастие нямаше кой знае колко клиенти. В противен случай щях да чуя куп нежелани мисли. Като например тази, че на Арлийн й закъснява и тя се притеснява, че е бременна. Преди да се усетя, я прегърнах. Тя ме погледна изпитателно, след което се изчерви.
— Да не би да прочете мислите ми, Суки? — попита с предупредителен тон.
Арлийн беше една от малкото, които просто приемаха способностите ми, без да се опитват да ги обясняват, или да ме определят като различна. Освен това бях забелязала, че говори рядко за това и с особен глас.
— Съжалявам, без да искам — извиних се. — Просто днес не мога да се съсредоточа.
— Добре де. Само че не си го позволявай повече. — Размаха пръст пред лицето ми, а огнените й къдрици заподскачаха край шията й.
Доплака ми се.
— Извинявай — повторих и се запътих към склада, за да се съвзема. Трябваше да се стегна и да преглътна сълзите си.
Чух вратата зад мен да се отваря.
— Хей, казах, че съжалявам, Арлийн!
Реагирах рязко. Исках да съм сама. Понякога Арлийн смесва телепатията с умението да се предсказва. Опасявах се, че ще ме пита дали наистина е бременна. Нямаше да е лошо да отиде да си вземе тест.
— Суки… — беше Сам, сложи ръце на раменете ми и ме обърна към себе си. — Какво има? — Гласът му звучеше толкова нежно, че замалко да се разплача.
— Би трябвало да звучиш ядосано, за да не се разплача — казах.
Той се засмя и ме прегърна.
— Какво има?
Нямаше намерение да се откаже и да излезе.
— Ами, аз… — Спрях се.
Абсолютно никога не бях обсъждала гласно проблема си (ето как гледах на умението си) със Сам или с когото и да било другиго. Из целия Бон Темпс се носеше мълвата защо съм странна, но май никой не осъзнаваше, че непрестанно трябва да слушам бръщолевенето им наум, независимо дали искам или не. Всеки ден дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра…
— Да не би да чу нещо, което да те подразни? — Гласът му бе тих и прозаичен.
Докосна центъра на челото ми, за да покаже, че е наясно как точно мога да „чуя“.
— Да.
— Не знаеш какво да направиш, нали?
— Не.
— И повече не издържаш, нали, съкровище?
— О, да.
— Значи вината не е твоя.
— Опитвам се да не ги чувам, но невинаги успявам да заключа съзнанието си.
Усетих една сълза, която не успях да спра, да се стича надолу по лицето ми.
— Така ли правиш? Как точно заключваш съзнанието си, Суки?
Звучеше искрено заинтригуван, а не като да си мисли, че съм мръднала. Вдигнах поглед и се взрях в безспорно прекрасните му сини очи.
— Ами просто… трудно е да се опише с думи, трябва да се изпита… Издигам ограда, не, не ограда, по-скоро все едно подреждам една до друга метални плочи като преграда между моето съзнание и това на останалите.
— И трябва да ги удържаш?
— Да. Изисква сериозна концентрация. Все едно непрестанно да държа съзнанието си разделено на две. Ето защо хората ме смятат за смахната. Половината от съзнанието ми се опитва да държи преградата, а другата половина, да речем, приема поръчки. Така че понякога не съм в състояние да водя смислен разговор.
Чувствах се сто пъти по-добре дори само от факта, че мога да говоря за това.
— Самите мисли ли четеш, или по-скоро долавяш впечатления?
— Зависи от човека и какво е състоянието му. Ако е пиян или сериозно обезпокоен, получавам само образи, усещания, намерения. Ако е трезвен и здравомислещ, думи и образи.
— Вампирът казва, че не можеш да го чуваш.
Идеята, че Бил и Сам са говорили за мен, ме накара да се почувствам страшно специална.
— Така е — потвърдих.
— Доволна ли си от това?
— И още как — бях напълно искрена.
— Мен можеш ли да чуеш, Суки?
— Не желая да опитвам — отвърнах припряно. Отидох до вратата на склада и застанах до нея с ръка на дръжката. Извадих кърпичка от джоба на панталоните си и попих сълзата от бузата си. — Ако прочета мислите ти, ще трябва да напусна, Сам. А харесвам и теб, и мястото.