Надникнах през предното стъкло на колата към трите малки къщи близнаци от едната страна на улица „Бери“, разположени в изоставен участък точно зад стария център на Бон Темпс. Доун живееше в една от тях. Забелязах колата й — зелена, средно голяма — в отбивката към гаража на една от по-добре поддържаните къщи, и спрях зад нея. Доун бе оставила кошница с бегонии пред вратата си, но те изглеждаха увяхвали. Почуках.
Почаках минута-две и отново почуках.
— Имаш ли нужда от помощ, Суки? — прозвуча познат глас.
Обърнах се и вдигнах ръка пред лицето си, за да засенча очите си от утринното слънце. Рене Ление стоеше до пикапа си отсреща през улицата, спрял пред една от къщичките, които се срещаха навсякъде из махалата.
— Ами… — започнах, без да съм сигурна дали имам нужда от помощ и дали той би могъл да помогне. — Виждал ли си Доун? Не се появи на работа днес. А и вчера не се обади. Сам ме помоли да намина.
— Той защо не върши сам мръсната си работа? — рече Рене, което автоматично ме предизвика да защитя шефа си.
— Дошъл е камион с доставка и трябва да се разтовари — обърнах се и отново почуках. — Доун! — извиках. — Отвори ми!
Погледнах надолу. Боровите иглички бяха започнали да падат преди два дни и верандата бе засипана в жълто. В сезона на боровия полен всичко пожълтява, автомобили, растения, покриви, прозорци изглеждат поръсени със златен прашец. Водоемите и дъждовните локви насъбират жълта пяна по краищата.
По верандата на Доун личаха само моите стъпки. Побиха ме тръпки. Почти изключих, че Рене стои неловко пред вратата на пикапа си и се чуди дали да остане, или да си тръгва.
Къщата близнак бе доста малка и едноетажна, а между двата входа нямаше и метър. Алеята за коли бе пуста, на прозорците нямаше завеси. Изглежда, за момента Доун нямаше съсед. Тя си бе направила труда да сложи бели пердета на златисти цветя. Сега те бяха спуснати, но материята бе тънка и прозираше, а евтините алуминиеви щори бяха вдигнати. Надникнах през прозореца и ми направи впечатление, че всекидневната е обзаведена изцяло с мебели от битака. Чаша за кафе стоеше на масата до грамадно кресло и стар диван, разположен до стената и покрит с ръчно плетено одеяло.
— Мисля да мина отзад — обърнах се към Рене и слязох от верандата, а той тръгна да пресича улицата, сякаш му бях дала знак.
Боровите иглички полепнаха по обувките ми и се замислих, че преди работа трябва да ги почистя и да сменя чорапите си.
Прозорецът на банята на Доун предвидливо бе разположен високо и не можех да погледна през него. Беше спуснала щорите на спалнята си, но не напълно, така че успях да надникна през процепите между летвите. Доун лежеше по гръб в леглото. Завивките бяха разхвърляни наоколо. Краката й бяха широко разтворени. Лицето й бе подпухнало и бледо, а езикът се подаваше от устата й и по него лазеха мухи.
Дочух стъпките на Рене зад гърба си.
— Повикай полиция — казах.
— Какво говориш, Суки? Виждаш ли я?
— Повикай полиция!
— Добре де, добре — отстъпи набързо Рене. Някаква женска солидарност не ми даде да позволя на Рене да я види така.
Застанах с гръб към прозореца, изкушена да погледна отново с тайната надежда, че съм допуснала грешка. Загледана в съседната врата, се зачудих как е възможно да не чуят насилствената смърт на Доун, ако някой живееше там.
Рене се появи отново. Загорялото му от слънцето лице изглеждаше загрижено, а светлокафявите му очи блестяха някак особено.
— Ще се обадиш ли и на Сам? — попитах.
Без да обели и дума, той се завъртя и тръгна обратно. Като изключим склонността му да клюкарства, Рене беше изключително добър. Винаги би се притекъл на помощ на човек в нужда. Спомних си как дойде да помогне на Джейсън с окачването на градинската люлка на бабината веранда. Спонтанно изникнал спомен за ден, съвсем различен от днешния. Бях се загледала в прозореца на спалнята на къщата близнак. Изведнъж той се отвори и се показа се чорлава глава.
— Какво правиш, Суки Стакхаус? — попита провлачено плътен мъжки глас.
След около минута взиране в лицето, като се опитвах да не се заглеждам много във великолепните голи гърди по-надолу, най-после го разпознах.