— Не.
— А защо тогава дойде до тях днес?
Обясних, че вчера поех смяната й, а тази сутрин Сам ми се обади.
— Обясни ли ти господин Мерлот защо не може самият той да дойде до тук?
— Да, пристигнал камион за разтоварване. Трябвало да покаже на момчетата къде да сложат кашоните, а през повечето време сам е участвал в разтоварването, за да свършат по-бързо.
— Мислиш ли, че господин Мерлот е имал някакви отношения с Доун?
— Той й беше шеф.
— Не, извън работа.
— Не.
— Звучиш доста уверена.
— Защото съм.
— Да не би да имаш връзка със Сам?
— Не.
— Тогава как може да си толкова сигурна?
Добър въпрос. Ами защото от време на време долавях мисли, които подсказваха, че ако не мрази Сам, Доун определено не си и пада по него. Но нямаше да е особено умно от моя страна да кажа това на детектив.
— Сам държи на професионализма в бара — отвърнах, звучейки неубедително дори за самата себе си, но това беше истината.
— Знаеш ли нещо за личния живот на Доун?
— Не.
— Нямахте ли приятелски отношения?
— Не особено.
Детективът наклони замислено глава, а аз се разсеях. Или поне така изглеждаше.
— И защо?
— Предполагам, че нямахме едни и същи интереси.
— Като например? Дай ми пример.
Въздъхнах тежко, издувайки бузи в знак на раздразнение. Как да му дам пример, след като нямахме нищо общо помежду си?
— Добре — отвърнах бавно. — Доун водеше активен социален живот и обичаше да бъде с мъже. Не й харесваше да общува с жени. Семейството й е от Монро, така че нямаше никакви роднини тук. Тя пиеше, аз — не. Аз чета много, а тя — не. Това достатъчно ли е?
Анди Белфльор ме изгледа изпитателно, за да разбере дали се правя на интересна. Трябва да бе останал доволен от видяното.
— Значи вие двете никога не сте се виждали извън работа?
— Точно така.
— В такъв случай не ти ли се стори необичайно, че Сам Мерлот те моли ти да дойдеш до тук?
— Не, ни най-малко — отвърнах категорично. Или поне вече не ми изглеждаше необичайно, след като Сам ми каза за избухването на Доун.
— Домът й ми е на път за бара, а и нямам деца като Арлийн, другата сервитьорка в нашата смяна. Така че на мен ми е по-удобно.
„Това прозвуча доста убедително“ — казах си наум.
Ако бях споменала, че Доун се е развикала на Сам последния път, когато е дошъл да я търси в дома й, това щеше да създаде доста грешно впечатление.
— Какво прави след работа преди два дни, Суки?
— Не бях на работа. Имах почивен ден.
— И плановете ти за този ден бяха…
— Припичах се на слънце, помогнах на баба да изчисти къщата и имахме гости.
— Кой ви беше на гости?
— Бил Комптън.
— Вампирът?
— Именно.
— Кога си тръгна от вас господин Комптън?
— Не знам. Някъде към полунощ или един часа.
— Как ти се стори?
— Нормално.
— Раздразнителен? Нервен?
— Не.
— Госпожице Стакхаус, ще се наложи да поговорим повече в полицейското управление. Това тук ще отнеме доста време, както забелязваш.
— Ами добре.
— Можеш ли да дойдеш след няколко часа?
Погледнах часовника си.
— Ако Сам няма нужда от мен в бара.
— Надявам се, разбираш, госпожице Стакхаус, че това определено е по-належащо от работата в бара.
Добре, вече наистина се вбесих. Не защото той смяташе, че разследването на убийство е по-важно от спазването на работното време, всъщност бях съгласна с него за това. По-скоро бе заради неизказаната му предубеденост по отношение на работата ми.
— Може да си мислиш, че работата ми не е кой знае какво, но аз я харесвам, върша я добре и заслужавам точно толкова уважение, колкото сестра ти, която е адвокат, Анди Белфльор! Запомни това. Не съм нито глупава, нито пропаднала!
Детективът бавно и непривлекателно започна да се изчервява.
— Съжалявам — каза неловко.
Опитваше се да пренебрегне старите връзки — едно и също училище, факта, че познаваме семействата си. Мислеше си, че е трябвало да постъпи на работа в някой друг град, където би могъл да се отнася към хората така, както смята, че подобава за един детектив.
— Не, и тук можеш да си добър детектив, ако превъзмогнеш това си отношение — обърнах се към него.