Сивкавите му очи направо щяха да изскочат от изненада, а аз по детски се зарадвах, че го бях втрещила. Рано или късно, щях да си платя за това. Винаги така става, когато загатна на някого за своя „недостатък“.
Обикновено хората си плюеха на петите, когато им демонстрирах малко четене на мисли, но Анди Белфльор беше очарован.
— Истина е значи! — прошепна той, сякаш не седяхме на алеята за паркиране на западнала къща насред провинцията в Луизиана, а бяхме някъде сами.
— Не, забрави — отвърнах припряно. — Просто понякога мога да позная какво си мислят хората по начина, по който гледат.
Той умишлено си представи, че разкопчава блузата ми. Но аз вече бях нащрек и се върнах към обичайното си състояние на издигнати прегради и само се усмихнах. Но ми беше ясно, че не се хвана.
— Когато можеш, мини през бара. Ще може да поговорим в кабинета на Сам — казах категорично и прибрах краката си в колата.
Когато пристигнах в бара, беше оживено. Сам се беше обадил на Тери Белфльор, втори братовчед на Анди, ако си спомням правилно, да наглежда бара, докато той говори с полицията в жилището на Доун. Тери бе преживял войната във Виетнам и едва връзваше двата края благодарение на някакви правителствени помощи за инвалидност. Бил е ранен, заловен и държан като заложник две години и сега през повечето време мислите му бяха толкова плашещи, че бях изключително внимателна покрай него. Животът му е бил тежък и да се държи като нормален, за него бе дори по-трудно, отколкото за мен. Слава богу, не пиеше много.
Днес, в промеждутъка, докато си вземах табла и изтривах ръцете си, го целунах леко по бузата. През прозореца забелязах в тясната кухня Лафайет Рейнолд, готвача, обръщаше кюфтета и зареждаше кошница с картофи за пържене в горещото олио. В „При Мерлот“ се сервират само няколко вида сандвичи. Толкова. Сам не желаеше да има ресторант, а бар, в който може да се намери и храна.
— Не че не съм поласкан, но за какво беше това? — попита Тери, повдигайки вежди.
Той имаше рижава коса, макар че когато брадата му набодеше, виждах, че бакенбардите му сивеят. Прекарваше много време навън, но кожата му никога не потъмняваше. По-скоро силно се зачервяваше, от което белезите на лявата му буза изпъкваха още повече. Това не изглеждаше да го смущава. Една вечер Арлийн се напила и си легнала с него и после ми сподели, че по тялото му имало къде-къде по-ужасяващи белези от тези на лицето.
— За това, че си тук — отвърнах.
— Вярно ли е това за Доун?
Лафайет извади две чинии на бюфета и ми смигна мимоходом с гъстите си изкуствени мигли. Той си слага много грим, но толкова бях свикнала с това, че вече не ми правеше впечатление. Но днес сенките на очите му извикаха в съзнанието ми спомена за Джери. Оставих го на тримата вампири, без да се възпротивя. Това определено не беше правилно, но беше реалистично. Нямаше как да им попреча да го отведат. Нямаше как да предупредя полицията, за да ги хване навреме. Той така или иначе умираше и повличаше след себе си колкото може повече вампири и хора. А и самият той вече бе убивал. Заявих на съзнанието си, че това е последният дебат, който водим за Джери.
— Арлийн, сандвичите са готови — извика Тери, връщайки ме обратно в настоящето.
Арлийн дойде да вземе чиниите. С погледа, който ми хвърли, все едно ми каза, че при първа възможност ще ме разпита от до. Чарлси Тутън също беше на работа. Тя заместваше, когато някоя от жените се разболееше или не се появеше. Надявах се да започне на пълен работен ден на мястото на Доун. Винаги я бях харесвала.
— Да, Доун е мъртва — съобщих на Тери.
Явно не се бе подразнил от дългото ми мълчание.
— Какво й се е случило?
— Нямам идея, но е насилствена смърт, забелязах кръв по чаршафите, не много, но все пак…
— Модет… — промълви Тери.
Веднага разбрах какво има предвид.
— Може би — отвърнах. Определено бе вероятно този, който е сторил това на Доун, да е същият, който е убил Модет.
Естествено, всички в Ренард Париш се отбиха този ден. Ако не за обяд, то поне за следобедно кафе или бира. Ако не успееха преди работа, минаваха, след като приключат, на път за вкъщи. Две млади жени в града бяха убити в рамките на един месец. Можех да се обзаложа, че хората си умираха да го обсъждат.
Сам се върна към два, целият плувнал в пот от седене на слънце в двора у Доун. Предаде ми, че Анди Белфльор скоро щял да говори още веднъж с мен.