— Ами, господин Повелителю на мрака, — произнесох гневно. — Модет е имала следи от стари ухапвания по бедрата, а полицаите са казали на Сам, че Доун също имала такива.
Ако мълчанието можеше да се опише, неговото бе замислено. Докато премисляше или каквото там правеха вампирите, той разхлаби хватката си. Ръката му започна да разтрива гърба ми небрежно, все едно съм скимтящо кутре.
— Искаш да кажеш, че не са умрели от тези ухапвания.
— Не. Били са удушени.
— В такъв случай това не е работа на вампир. — Прозвуча повече от категорично.
— Защо не?
— Ако някой вампир се е хранел с тези жени, те щяха да са изцедени, а не удушени. Нямаше да са похабени за едното нищо.
Всеки път, когато започнех да се чувствам добре с него, той изтърсваше нещо с хладнокръвен, студен тон, съвсем по вампирски, и трябваше да започна всичко отначало.
— В такъв случай — казах уморено — или си имаме работа с изкусен вампир, който се владее до съвършенство, или с някой, който е решен да убива жени, които са били с вампири.
— Хм… — погледна ме Бил.
Нито един от двата варианта не ми допадаше.
— Смяташ ли, че аз съм способен на такова нещо? — попита ме.
Въпросът ме завари неподготвена. Измъкнах се от стегнатата му хватка и вдигнах очи към него.
— Доста се постара да ми внушиш колко си безсърдечен — напомних му. — В какво всъщност искаш да вярвам? — Беше толкова хубаво, че усетих как почти се усмихнах.
— Бих могъл да ги убия, но не бих го сторил тук и сега — отвърна Бил.
Изглеждаше блед на лунната светлина, като изключим тъмните му очи и вежди.
— Искам да се установя тук. Искам дом. — Вампир, който копнее за дом.
Бил разчете изражението ми.
— Не ме съжалявай, Суки. Ще сгрешиш.
Изглежда, искаше да го погледна в очите.
— Бил, не можеш да ме омаеш или каквото там правиш. Не можеш да ми внушиш да си сваля тениската, за да ме ухапеш, нито пък да ме убедиш, че не си бил тук, не можеш да приложиш никой от обичайните си трикове. Ще трябва или да се държиш нормално с мен, или да ме насилиш.
— Не, — прошепна той, с устни почти опрени до моите — няма да те насиля.
Устоях на желанието да го целуна. Но поне знаех, че е истинско, мое желание, а не манипулирано.
— Значи, ако не си бил ти, — опитах се да продължа по същество — това означава, че Модет и Доун са познавали и друг вампир. Модет ходеше във вампирския бар в Шривпорт. Може и Доун да го е посещавала. Ще ме заведеш ли там?
— Защо? — попита. В гласа му се долавяше единствено интерес.
Нямаше как да обясня какво е да си в опасност на някого, който е забравил това. Поне докато трае нощта. — Не съм сигурна, че Анди Белфльор ще си направи труда — излъгах.
— Тук все още има хора от рода Белфльор? — учуди се той и гласът му прозвуча някак различно.
Ръцете му затегнаха обръча около мен, причинявайки ми болка.
— Да — отвърнах — и то много. Анди е полицейски детектив. Сестра му Порша е адвокат. Братовчед му Тери е ветеран, замества Сам като барман. И още много други.
— Белфльор…
Бях заклещена като в менгеме.
— Бил! — изписках паникьосана.
Той веднага ме пусна.
— Извинявай — каза сдържано.
— Време е да си лягам — едва произнесох. — Страшно съм изморена.
Той ме свали внимателно на земята и ме погледна.
— Ти каза на онези вампири, че съм твоя — продължих.
— Да.
— Какво точно означава това?
— Означава, че ако се опитат да пият кръв от теб, ще ги убия — отвърна то. — Означава, че ти си за мен.
— Трябва да призная, че се радвам на постъпката ти, но не съм много сигурна какво точно включва това да съм твоя — изрекох внимателно. — А и не си спомням да съм давала съгласието си за това.
— Каквото и да е, вероятно е по-добре от парти с Малкълм, Лиам и Даян.
Нямаше намерение да ми даде ясен отговор.
— Ще ме заведеш ли в бара?
— Кога не си на работа?
— След два дни.
— Тогава след залез. Аз ще карам.
— Ти имаш кола?
— А как, мислиш, че се придвижвам насам-натам? — Може да е имало усмивка на сияещото му лице. Беше тръгнал и изчезваше от погледа ми в гората, когато каза през рамо: — Суки, накарай ме да се гордея.
Стоях права със зяпнала уста. Да бе, как пък не.