Прекосих чакълестия сектор и отидох на доста по-големия и асфалтиран паркинг за клиентите вляво от бара. Дървета ограждаха „При Мерлот“, а по края паркингът беше насипан основно с чакъл. Сам държеше да е добре осветено и сюрреалистичната ярка светлина на високите лампи придаваше странен вид на всичко.
Видях очуканата червена спортна кола на Негодниците и разбрах, че са наоколо.
Най-накрая намерих пикапа на Джейсън. Беше черен, със завъртулки в розово и светлосиньо. Спор да няма, не обичаше да остава незабелязан. Набрах се отзад и затършувах за веригата, дебелата верига, която носеше за всеки случай, ако стане бой. Увих я около себе си и тръгнах, като я притисках да не дрънчи.
Замислих се за миг. Единственото изолирано донякъде място, където Негодниците биха могли да примамят вампира, бе в дъното на паркинга, където дърветата буквално бяха надвиснали над колите. Така че се запромъквах натам, опитвайки да се движа бързо и ниско.
На всеки няколко секунди спирах и се ослушвах. Скоро дочух стенание и едва доловими гласове. Пропълзях между колите и ги видях точно където очаквах да бъдат.
Вампирът бе проснат по гръб на земята, лицето му бе изкривено в агония, верига пристягаше китките и глезените му. Сребърна. На земята, до краката на Денис, вече имаше два малки мускала с кръв и докато наблюдавах, тя сложи нова епруветка на иглата. Турникетът2 над лакътя му бе впит дълбоко в ръката му.
Те бяха с гръб към мен, а вампирът още не ме бе забелязал. Отпуснах навитата верига и около 90 см от нея увисна свободно. Кого да нападна първо? И двамата бяха дребни и зли.
Спомних си надменното отношение на Мак и това, че никога не ми оставя бакшиш. Първо Мак.
Всъщност никога досега не се бях била. Но някак с нетърпение очаквах да се случи.
Изскочих иззад един пикап и размахах веригата. Цапардосах го по гърба, както бе коленичил до жертвата. Изкрещя и скочи. Денис хвърли един поглед и се зае да слага нова епруветка. Ръката на Мак се спусна към ботуша му и когато я вдигна, нещо проблесна. Преглътнах. Държеше нож.
— Ууу! — викнах и му се ухилих.
— Ти, смахната кучко! — изкрещя той. Звучеше, сякаш умира от нетърпение да използва ножа.
Бях твърде съсредоточена в ситуацията, затова разбрах точно какво иска да ми направи. Направо побеснях. Нахвърлих му се с намерението да го нараня възможно най-зле. Но той ме очакваше и налетя с ножа, докато аз размахвах веригата. Замахна към ръката ми, но не успя да ме докосне. Завъртайки се, веригата се уви около тънкия му врат като прелъстителка. Триумфалният му вик премина в хриптене. Пусна ножа и се вкопчи в нея с две ръце. Неспособен да поеме въздух, падна на колене, дръпвайки рязко веригата от ръката ми.
И веригата на Джейсън замина. Спуснах се и грабнах ножа, държейки го така, сякаш знам как да го използвам. Денис се бе втурнала към нас. Напомняше ми селска вещица сред сенките и осветлението на уличните лампи.
Замръзна на място, като видя, че ножът на Мак е у мен. Започна да кълне, да ругае и да говори ужасии. Изчаках я да спре, за да кажа:
— Разкарайте се! Веднага!
Омразата, с която ме погледна, направо ме прониза. Опита се да грабне мускалите с кръв, но й изсъсках да не ги докосва. Тогава тя изправи Мак на крака. Той продължаваше да издава задавени звуци, държейки веригата в ръце. Денис буквално го повлече към колата им и го напъха на седалката до шофьорската, извади ключове от джоба си и седна зад волана.
В момента, в който чух ръмженето на двигателя, внезапно осъзнах, че сега Негодниците разполагат с ново оръжие. По-бърза и от стрела, се втурнах към вампира и казах:
— Оттласквай се с крака!
Хванах го под мишниците и го задърпах заднишком колкото мога, той схвана какво правя, сви крака и започна да бута. Едва влязохме между дърветата и червената кола връхлетя с рев върху нас. Денис ни изпусна за по-малко метър, наложи се да завие, за да избегне удара в един бор.
После чух отдалечаващия се шум на двигателя.
— Ох, леле! — въздъхнах и коленичих до вампира, защото краката вече не ме държаха. Дишах дълбоко около минута, опитвайки се да се взема в ръце. Вампирът помръдна и го погледнах. С ужас забелязах тънки струйки дим да се вият над китките му — там, където среброто се докосваше до тях. — О, горкичкият! — възкликнах ядосана на себе си, че не се бях погрижила незабавно за него. Все още опитвайки се да нормализирам дишането си, започнах да размотавам тънките сребърни жици, които май бяха една дълга верига. — Милият той! — прошепнах, без да си давам сметка колко неуместно звучи това.