Излязох от стаята и си тръгнах от бара, учудена и заинтригувана от поведението му.
Когато се прибрах у дома, видях някаква странна кола, спряна пред къщи — черен кадилак. Беше лъсната като стъкло. Колата на Бил! Откъде вземаха пари, за да си позволяват подобни коли? Поклащайки глава, се качих по стълбите на верандата и влязох вкъщи. Бил, който седеше на дивана и говореше с баба, се обърна в очакване. Баба се бе подпряла с една ръка на стар тапициран фотьойл.
По погледа му разбрах, че съм прекалила и той е истински ядосан. Лицето му направо замръзна. А очите му се отвориха широко. Пръстите му се свиха, сякаш стиска нещо.
— Това добре ли е? — попитах развълнувано. Усетих, че се изчервявам.
— Да — отвърна той най-после. Но забавянето на отговора му бе достатъчно дълго, за да възмути баба ми.
— Всеки, който има поне малко здрав разум в главата си, няма как да не признае, че Суки е едно от най-красивите момичета в околността — рече тя с привидно весел тон, който звучеше студено като лед.
— О, да — съгласи се той, но гласът му бе някак равен.
Да си гледа работата! Направих каквото можах. Изпънах гръб и казах:
— Ще тръгваме ли?
— Да — рече отново той и стана. — Довиждане, госпожо Стакхаус. Беше удоволствие да се срещнем отново.
— Ами, да си изкарате добре двамата — каза тя по-меко. — Шофирай внимателно, Бил! И не пийте прекалено много!
Той повдигна вежда.
— Няма, госпожо.
Баба не обърна внимание на това.
Бил ми отвори вратата на колата. Влязох вътре е добре премерени движения, за да не ми се вдигне роклята. Затвори вратата след мен и седна на шофьорското място. Зачудих се кой ли го е учил да шофира. Хенри Форд може би.
— Съжалявам, че не съм облечена подобаващо — казах, гледайки право пред себе си.
Движехме се бавно по неравния път през горичката. Колата поднесе и спря.
— Кой каза такова нещо? — попита Бил с изключително нежен тон.
— Погледна ме така, сякаш съм направила нещо лошо — отвърнах рязко.
— Просто се съмнявам, че ще съм в състояние да вляза и изляза от бара с теб, без да ми се наложи да убия някого, който те желае.
— Саркастичен си! — Все така не го поглеждах. Хвана ме за шията и ме принуди да се обърна към него.
— Да ти изглежда, че се шегувам? — попита. Гледаше ме с широко отворени кафяви очи, без да мигва.
— Ами… не — съгласих се.
— Тогава приеми това, което казах.
Пътя до Шривпорт прекарахме основно в мълчание. Но удобно мълчание. Бил пускаше музика през повечето време. Падаше си по Кени Джи.
Вампирският бар „Вамптазия“ се намираше в предградията, близо до търговския център на Шривпорт, непосредствено до универсалния магазин „Сам’с клаб“ и магазина за играчки „Ар“. Бе в участък, в който всичко бе затворено по това време на денонощието, с изключение на клуба. Името на клуба бе изписано с ярки червени неонови букви над входната врата. Фасадата бе боядисана в металносиво, в контраст с червената врата. Който и да беше собственикът, явно е смятал, че сивото се набива по-малко на очи от черното, защото интериорът бе в същите цветове.
На входа една жена вампир провери документите ми. Естествено, разпозна Бил като един от своя вид и го поздрави с хладно кимване, но мен ме огледа внимателно. Бледа като платно, подобно на всички вампири с бяла кожа, тя бе зашеметяващо великолепна в дългата си черна рокля с висящи ръкави. Зачудих се дали пресиления вампирски вид бе нейно предпочитание, или го поддържаше, тъй като постоянните клиенти хора го намираха за подобаващо.
— От години не ми се е случвало да ми искат документ за самоличност — вметнах, докато ровех за тях из дамската си чанта.
Намирахме се в тясно преддверие.
— Вече не мога да преценявам възрастта на хората, а трябва да сме изключително внимателни. Тук не сервираме на непълнолетни. При никакви обстоятелства — отвърна тя с усмивка, наподобяваща сърдечност. И хвърли кос поглед на Бил, като го огледа оскърбително от главата до петите. Е, оскърбително поне за мен.
— Не съм те виждала от няколко месеца — обърна се към него. Гласът й бе мек и хладен, подобно на неговия.
— Приобщавам се — обясни той и тя кимна.