— Какво беше това, което й каза? — прошепнах докато се отдалечавахме по късия коридор и минахме през двойните червени врати, за да влезем в заведението.
— Означава, че се опитвам да живея сред хората. — Искаше ми се да разбера повече, но точно тогава „Вамптазия“ се откри пред мен. Всичко бе в сиво, черно и червено. Стените бяха осеяни с рамкирани снимки на всички актьори — известни и неизвестни, които бяха играли вампири в киното, показвайки вампирски зъби, като се започне от Бела Лугоси и Джордж Хамилтън и се стигне до Гари Олдман. Осветлението, разбира се, бе приглушено, нищо необичайно. Необичайното беше клиентелата. А също и окачените афиши.
Барът беше пълен. Хората бяха два вида — групита и туристи. Групитата (или вампфенове, както ги наричаха) бяха издокарани с най-хубавите си тоалети — от къси пелерини до смокинги за мъжете и многобройни имитации на Мортиша Адамс12 сред жените. Дрехите варираха от костюми като тези, които Брад Пит и Том Круз носят във филма „Интервю с вампир“, до съвременни облекла, повлияни според мен от филма „Гладът“13. Някои вампфенове носеха изкуствени вампирски зъби, а други бяха нарисували капки кръв под ъгълчето на устните си или следи от ухапване по шията си. Бяха невероятни и същевременно изключително жалки.
Туристите си изглеждаха като туристи, като навсякъде другаде. Може би малко по-приключенски настроени от останалите. Но за да са в тон с атмосферата на бара, почти всички бяха облечени в черно, подобно на вампфеновете. Може да беше дрескод към оферта за посещението, например: „Облечете черно за вълнуващото си посещение в истински вампирски бар! Следвайте установените правила и няма да имате проблем, докосвайки се до този екзотичен ъндърграунд“.
Вампирите, не повече от петнайсетина, бяха пръснати сред това многообразие от хора, като истински перли в сандък, пълен с фалшиви скъпоценни камъни. Най-предпочитани за тях също бяха тъмните дрехи.
Стоях посред заведението, оглеждайки се любопитно, с удивление и известно отвращение на всички страни. Бил прошепна:
— Приличаш на снежинка сред въглища. Разсмях се. Отправихме се към бара, минавайки покрай масите. Това беше единственият бар, в който виждах изложена каса с бутилки топла кръв. Бил, естествено, си поръча една, а аз поех дълбоко дъх и си взех джин с тоник. Барманът ми се усмихна, демонстрирайки ми, че зъбите му са се показали — донякъде като знак, че е удоволствие за него да ми сервира. Опитах се да му отвърна с усмивка и същевременно да запазя дистанция. Имаше индиански черти — дълга и черна като катран права коса и орлов нос, тънки устни и жилаво тяло.
— Как е хавата, Бил? — попита той. — Отдавна не си идвал насам. Това вечерята ти ли е? — Кимна към мен, докато оставяше питиетата на бара пред нас.
— Това е Суки, тя ми е приятелка и иска да ти зададе няколко въпроса.
— За теб всичко, красавице — отвърна барманът, усмихвайки се отново.
Сериозен ми харесваше повече.
— Виждал ли си някоя от тези жени в бара? — попитах, изваждайки от чантата си вестникарските снимки на Модет и Доун. — Или този мъж? — Със свито сърце показах снимката на брат си.
— Жените — да, но не и мъжа, макар че изглежда доста вкусен — заяви барманът, усмихвайки се. — Предполагам, че ти е брат.
— Да.
— Какъв потенциал — прошепна той.
Добре че владеех изражението на лицето си.
— Спомняш ли си с кого бяха жените?
— Няма как да зная — отвърна рязко, а лицето му помръкна. — Това са неща, които не забелязваме тук. Ще видиш.
— Благодаря — отвърнах вежливо, осъзнавайки, че съм престъпила едно от правилата на бара. Очевидно не беше добра идея да разпитваш кой с кого си е тръгнал. — Оценявам високо отделеното време.
Той ме погледна замислено.
— Тази тук. — Посочи снимката на Доун: — си търсеше смъртта.
— Как разбра?
— Всеки, който идва в този бар, малко или много я желае — бе толкова категоричен, сякаш няма място за съмнение. — Това сме ние — смърт.
Потреперих. С ръка на рамото ми, Бил ме поведе към току-що освободило се сепаре. Сякаш да подчертаят казаното от бармана, разположените на еднакво разстояние афиши гласяха: