— Любопитно ми е дали щеше да дойде, ако се събирахме в църквата на благоверните баптисти — зачуди се тя незнайно защо. Но за мен не представляваше трудност да проследя мисълта й.
— О, най-вероятно — отвърнах. — Според мен тази история със страха на вампирите от религиозни предмети няма нищо общо с действителността. Но не съм го питала.
— Имат си окачен голям кръст — продължи баба.
— В крайна сметка, ще дойда на срещата — рекох. — Със Сам Мерлот.
— Сам? Шефът ти? — Бе страшно изненадана.
— Да, бабо.
— Хм… Виж ти! — Подсмихна се, докато слагаше чиниите на масата.
Докато хапвахме сандвичи и плодова салата, се опитвах да реша какво да облека. Баба се вълнуваше за предстоящата среща, за изказването на Бил и за представянето му на приятелките й. А заради истинската ми среща — с човешко същество, просто не беше на Земята от щастие, по-скоро витаеше някъде около Венера.
— След това ще отидем някъде, — допълних — така че сигурно ще се прибера около час след края на срещата.
В Бон Темпс нямаше кой знае колко места, където да се отиде на кафе. А и те не бяха точно заведения, в които е добре човек да се застоява.
— Добре, съкровище, когато се прибереш.
Баба бе вече облечена, така че след вечеря й помогнах да подреди сладките на подносите, да налее кафето в голямата кана, която си бе купила специално за подобни случаи. Тя бе спряла колата си при задната врата, което ни спести доста обикаляне. По-доволна от това не можеше и да бъде. През цялото време, докато качвахме нещата в колата, се суетеше и говореше. Това беше нейната нощ.
Съблякох работните си дрехи и набързо се пъхнах под душа. Докато се сапунисвах, се опитвах да измисля какво да облека. Нищо в черно и бяло, това беше повече от сигурно, до гуша ми беше дошло от тази комбинация заради униформата в бара. Обръснах си отново краката. Нямах време да измия и да изсуша косата си, но го бях правила предния ден. Отворих широко гардероба и се вторачих. Сам беше виждал бялата рокля на цветя. Памучният пуловер не беше подходящ за приятелките на баба. В крайна сметка извадих панталон в цвят каки и копринена блуза с къс ръкав с бронзов оттенък. Имах кафяви кожени сандали и подобен колан, така че щеше да изглежда добре. Сложих си верижка на шията и големи златни обеци и бях готова. Сам звънна на вратата като по часовник.
Когато отворих, възникна неловка ситуация.
— Повече от добре дошъл си да заповядаш, но мисля, че имаме време само…
— Бих желал да вляза за по-дълго, но се опасявам, че имаме време само…
И двамата се разсмяхме.
Заключих вратата и я проверих, а той побърза да отвори вратата на пикала си. Зарадвах се, че бях с панталон. Не си се представях да се опитвам да се покатеря във високата каросерия с някоя от късите си полички.
— Нужда от помощ? — попита той с надежда.
— Не е необходимо — отвърнах, опитвайки се да се усмихна.
Не си казахме нищо по пътя. Сградата на общината се намираше в старата част на Бон Темпс, тази, която е съществувала още преди войната. Стилът й бе предвоенен, но тук всъщност е имало друга сграда, разрушена по време на войната, макар че никой май нямаше информация какво точно се е случило.
Членовете на Потомците бяха безкрайно различни — някои бяха много възрастни и крехки, други — не чак толкова и съвсем жизнени. Имаше и неколцина на средна възраст. Не и млади обаче. Заради което баба често се жалваше, придружавайки думите си с безброй недвусмислени погледи към мен.
Господин Стерлинг Норис, дългогодишен приятел на баба и кмет на Бон Темпс, бе домакинът тази вечер и стоеше на вратата, ръкувайки се и провеждайки кратък разговор с всеки новодошъл.
— Госпожице Суки, с всеки изминал ден изглеждаш все по-добре — рече той. — Сам, не сме те виждали тук от доста време! Суки, вярно ли е, че този вампир е твой приятел?
— Да, господине.
— Можеш ли със сигурност да заявиш, че сме в безопасност?
— Да, убедена съм. Той е много приятна… личност. — Човек? Същество? Ако харесваш съществуващите мъртъвци, той е доста добър вариант.
— Щом казваш — отвърна колебливо господин Норис. — По мое време подобни неща имаше само в приказките.
— О, господин Норис, нима и настоящето не е вашето време! — отвърнах с учтивата усмивка, която се очакваше от мен, а той се разсмя и ни покани да влезем, както се очакваше пък от него.
Сам ме хвана за ръка и ме насочи към предпоследната редица метални столове. Когато заехме местата си, помахах на баба. Беше тъкмо време за началото на срещата и в стаята имаше може би около четиридесет души, което си беше сериозно число като за Бон Темпс. Но Бил още го нямаше.