— Ще видим — отвърнах. Наистина не знаех какви са чувствата ми към него.
Изчаках да чуя, че обръща колата, и чак тогава угасих лампата на верандата и влязох вкъщи. Докато вървях, разкопчавах блузата си, уморена и готова да си лягам.
Нещо обаче не беше наред. Спрях насред всекидневната и се огледах. Всичко изглеждаше нормално. Да. Всяко нещо си беше на мястото. Но имаше нещо в миризмата. Беше мирис на метал — остър и солен. Мирис на кръв.
Идваше оттук, от първия етаж, където се намирах. А не от горе, където стаите за гости бяха в изящно уединение.
— Бабо! — повиках. Издразних се от треперещия си глас.
Наредих си да вървя и да отида до стаята й. Беше празна. Започнах да обикалям из цялата къща и да светвам лампите навсякъде.
Стаята ми изглеждаше точно така, както я оставих. В банята нямаше никого. В мокрото помещение също. Светнах и последната лампа. Кухнята беше…
Разпищях се. Размахвах безпомощно ръце из въздуха, тресейки се все по-силно при всеки писък. Чух шум зад себе си, но не бях в състояние да му обърна внимание. Тогава нечии огромни ръце ме сграбчиха и ме отместиха и едно едро тяло застана между мен и това, което видях на кухненския под. Не можах да разпозная Бил, но той ме повдигна и ме премести във всекидневната, където вече не виждах нищо.
— Суки — каза рязко. — Млъкни! Това не е на добре. Ако се бе отнесъл внимателно към мен, щях да продължа да пищя.
— Извинявай — отвърнах, все още не на себе си. — Държа се като онова момче.
Той ме погледна неразбиращо.
— Момчето от разказа ти — допълних изненадано.
— Трябва да се обадим в полицията.
— Разбира се.
— Трябва да наберем номера.
— Чакай! Ти как се озова тук?
— Баба ти ме закара у дома, но аз настоях първо да дойдем до тук, за да й помогна да разтовари багажа от колата.
— В такъв случай защо си още тук?
— Чаках те.
— Видя ли кой я уби?
— Не, прибрах се през гробищата, за да се преоблека.
Беше с дънки и тениска, на която пишеше „Признателен покойник“, при което неочаквано избухнах в кикот.
— Ама че смешка! — възкликнах и продължих да се смея още по-силно.
И точно толкова внезапно започнах да плача, вдигнах телефона и набрах 911.
Анди Белфльор дойде след пет минути.
ДЖЕЙСЪН ПРИСТИГНА ВЕДНАГА СЛЕД КАТО СЕ СВЪРЗАХ с него. Търсих го на четири или пет различни места, докато най-после го открих в „При Мерлот“. Тери Белфльор заместваше Сам на бара тази вечер и след като предаде на Джейсън да дойде незабавно у дома, го попитах дали може да се обади на шефа и да му предаде, че имам проблеми и няма да мога да работя няколко дни.
Тери трябва да се е обадил веднага на Сам, защото след половин час той пристигна вкъщи, все още облечен с дрехите, които носеше на срещата. Когато го забелязах, сведох поглед, припомняйки си как разкопчавах блузата си, прекосявайки всекидневната, нещо, което напълно бях забравила. Но не изглеждах зле. Светна ми, че Бил трябва да ми е помогнал да се взема в ръце. По-късно можеше и да се почувствам неловко от това, но в момента му бях единствено благодарна.
Когато Джейсън се появи и му казах, че баба е мъртва, и то убита, той само ме погледна. Имах чувството, че напълно изключи. Все едно някой бе изтрил способността му да възприема нови факти. После осъзна какво бях казала и се свлече на колене точно където стоеше, а аз клекнах до него. Прегърна ме, положи глава на рамото ми и останахме известно време така. Ние бяхме единствените останали.
Бил и Сам бяха в двора, седнали в два от градинските столове, за да не се пречкат на полицията. Малко след това помолиха двама ни с Джейсън да излезем поне на верандата, където предпочетохме отново да седнем. Беше топла вечер. Стоях с лице към къщата, която светеше като коледна елха. Хора влизаха и излизаха, все едно са на купон. Цялото това суетене около тялото на баба…
— Какво се случи? — най-после попита Джейсън.
— Прибрах се след събирането, — изрекох много бавно — след като Сам потегли обратно с колата си. Усетих, че нещо не е наред. Огледах всички стаи — това беше официалната версия за това как намерих баба — и когато стигнах до кухнята, я видях.
Много бавно, брат ми извърна глава и очите му срещнаха моите.
— Кажи ми.
Мълчаливо поклатих глава. Но той имаше право да знае.
— Беше бита, но мисля, че се е отбранявала. Който и да е извършил това, първо я е намушкал на няколко места и след това, изглежда, я е удушил — дори не можех да го погледна в очите. — Аз съм виновна — едва успях да прошепна.