— Точно това казах и аз на Анди Белфльор — отвърна тя, кимайки енергично. — Викам му: „Ти по-добре преследвай някой от онези другите, дето не щат да се научат да живеят с нас. А не Бил Комптън, който полага сериозни усилия да се установи“. В обредния дом ми каза, че най-после е оправил кухнята си.
Стоях вторачена в нея. Опитах се да си представя какво ще прави Бил в тази кухня и защо въобще му е необходима.
Тези отвлечени мисли не успяха да ме разсеят и най-после си дадох сметка, че известно време явно ще си поплаквам. Така и стана.
На погребението Джейсън беше застанал до мен, очевидно преодолял изблика си на гняв. Не ме докосна, нито говори с мен. Е, но не ме и удари. Почувствах се страшно сама. Но след това погледнах към склона и си дадох сметка, че целият град скърби заедно с мен. Тесните улички около гробището бяха пълни с коли докъдето погледът ми стигаше. А около шатрата за погребението имаше стотици хора, облечени в черно. Сам беше там и бе в костюм, направо не приличаше на себе си, Арлийн, застанала до Рене, бе сложила рокля на цветя. Лафайет стоеше най-отзад заедно с Тери Белфльор и Чарлси Тутън. Барът сигурно бе затворен. И всички приятелки на баба, които все още можеха да се движат. Господин Норис открито плачеше, поливайки сълзите си със снежнобяла кърпичка. По едрото лице на Максин бе изписана мъка. Докато свещеникът казваше каквото имаше да казва, а ние с Джейсън седяхме сами в неустойчивите сгъваеми столове на мястото, отредено за семейството, усетих как нещо се отдели от мен и се понесе в ефира и разбрах, че независимо какво се е случило с баба, в момента тя си е у дома.
Слава богу, нямах спомен как е минала останалата част от деня — не ми се искаше да си я спомням. Не желаех дори да имам и най-малка идея, че се е случила. Но един момент се бе запечатал в съзнанието ми.
С Джейсън стояхме до масата в трапезарията — някакво временно примирие цареше помежду ни. Посрещахме присъстващите на погребението, повечето от които се постараха доста да не обръщат внимание на синината на бузата ми.
Стояхме там, Джейсън си мислеше как ще пийне нещо, като се прибере, и че няма да му се наложи да ме вижда известно време, след което всичко ще си бъде постарому. Аз си мислех почти същото, с изключение на питието.
Една жена се приближи до нас да изкаже съболезнованията си. Беше от оня тип, дето си врат носа навсякъде, където не им е работа.
— Толкова съжалявам за вас, деца — подхвана тя.
Погледнах я. Убийте ме, не можех да се сетя за името й. Беше методистка. Имаше три големи деца. Но името й просто не ми идваше наум.
— Знаете ли колко ми беше тъжно да ви видя днес двамата там, сами. Толкова много ми напомнихте за майка си и баща си — рече тя, а лицето й се разтегли в маска на съчувствие, което знаех, че е престорено.
Погледнах Джейсън, после нея и кимнах.
— Да — отговорих. Но прочетох мисълта й, преди да я изкаже, при което посърнах.
— Но къде е братът на Адел, вашият прекрасен чичо? Със сигурност е жив, нали?
— Не поддържаме контакт — отвърнах с тон, който би обезкуражил всеки малко по-досетлив от нея.
— Но той е единственият й брат! Вие със сигурност…
Двамата с Джейсън се вторачихме в нея, при което тя най-после се усети и гласът й постепенно заглъхна.
Още няколко души споменаха отсъствието на чичо Бартлет, но ние ясно им дадохме да разберат, че това са семейни въпроси, които не им влизат в работата. На тази жена — как не мога да си спомня името й! — просто й отне повечко време да го схване. Донесе салата, която смятах да изхвърля на боклука, след като си тръгне.
— Ще трябва да му кажем — обади се тихо Джейсън, след като тя се отдалечи.
Заключих съзнанието си — нямах никакво желание да узная какво точно си мисли.
— Ти му се обади — рекох.
— Добре.
Това бе последното, което си казахме до края на деня.
6.
СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО ОСТАНАХ ВКЪЩИ ЦЕЛИ ТРИ ДНИ. Твърде много време. Имах нужда да се върна на работа. Но продължих да мисля за неща, които трябваше да свърша, или поне така бях решила. Почистих стаята на баба. В нея всичко ми бе толкова познато, наситено с мириса на бебешка пудра „Джонсън“ и лекарство за болно гърло. Не можех да вляза там сама, заобиколена от вещите й, добре че Арлийн се отби и я помолих да ми помогне. Така че двете опаковахме всичко и го приготвихме за изпращане в агенцията за помощи на пострадали при бедствия. Последните няколко дни в Северен Арканзас вилня не едно торнадо и със сигурност някой, който бе изгубил всичко, щеше да използва дрехите. Баба беше по-дребна и по-слаба от мен, освен това вкусът й бе различен от моя, така че не исках нищо от нещата й, освен бижутата. Те не бяха кой знае колко, но бяха истински и безценни за мен.