Не можех да повярвам колко неща бе побрала в стаята си. Не ми се мислеше дори какво бе натрупала на тавана. Но това щеше да почака до есента, когато нямаше да е толкова горещо и щях да имам време да помисля.
Вероятно изхвърлих повече неща, отколкото трябваше, но се почувствах силна и в състояние да го направя, така че реших да действам със замах. Арлийн сгъваше и прибираше, оставяйки настрана документи, снимки, писма, сметки и чекове, които не бяха анулирани. Баба никога през живота си не бе използвала кредитна карта и слава богу, никога не бе купувала каквото и било назаем, което правеше приключването с всичко това много по-лесно.
Арлийн се поинтересува за колата й. Беше само на пет години с много малко навъртени километри.
— Ще задържиш нейната и ще продадеш своята или… — попита тя. — Твоята е по-нова, но пък е малка.
— Още не съм решила — отвърнах. И установих, че не ми се мисли за това. Разчистването бе максималното, на което бях способна този ден.
До късния следобед стаята бе изпразнена от вещите на баба. С Арлийн обърнахме матрака и аз по навик оправих старото легло с балдахина на дребни фигури. Винаги съм намирала спалния й комплект за прекрасен и изведнъж сякаш осъзнах, че вече е мой. Можех да се преместя в по-голямата спалня и да си имам свързана с нея баня, вместо да се разкарвам до коридора.
Ненадейно ми се прииска да направя точно това. Мебелите, които ползвах в своята стая, бяха донесени от къщата на родителите ми, когато те загинаха, и бяха доста детски — прекалено момичешки, напомнящи за Барби и гостуванията на приятелки с преспиване.
Не че съм организирала кой знае колко подобни сбирки или съм ходила много-много по такива. Не, не и не — няма да позволя да се подхлъзна в този капан. Аз съм такава, каквато съм, имам си своя живот и съм способна да се радвам на малките неща, които ми дават сили да продължавам.
— Май ще се преместя тук — казах на Арлийн, докато тя затваряше с тиксо един кашон.
— Не е ли малко рано? — попита ме и се изчерви, като се усети, че прозвуча осъдително.
— Ще ми е по-лесно да съм тук, отколкото в другия край на коридора — отвърнах, представяйки си празната стая.
Арлийн се замисли за миг, приведена над кашона с тиксо в ръце.
— Сега разбирам. — Кимна одобрително с червенокосата си глава.
Натоварихме кашоните в колата й. Тя бе така добра да предложи да ги закара до центъра за събиране на помощи на път за вкъщи, а аз бях повече от доволна да приема. Не ми се искаше всички да ме гледат съжалително, когато оставям вещите на баба — дрехи, обувки, нощници.
На тръгване прегърнах Арлийн и я целунах по бузата, а тя се вторачи в мен. Това бе страшно необичайно за досегашното ни приятелство. Приведе глава към мен и много леко чукна чело в моето.
— Ах, ти, лудетина такава — рече мило. — Ела ни на гости някой път. Лиса от колко време чака да дойдеш да я погледаш.
— Предай й, че леля Суки я поздравява, а също и Коби.
— Непременно. — Арлийн се отправи към колата си, огнената й коса се вееше като вълни над главата й, а пищното й тяло изпълваше работното й облекло, което я правеше доста атрактивна.
В момента, в който колата й заподскача по пътя между дърветата, силите напълно ме напуснаха. Почувствах се страшно стара и самотна. И така щеше да е оттук нататък.
Не бях гладна, но часовникът ми подсказваше, че е време за ядене. Отидох до кухнята, извадих една от многото кутии в хладилника. В нея имаше салата с пуешко и грозде. По принцип я харесвах, но сега седнах на масата и започнах да ровя с вилицата. Отказах се да я ям и я върнах обратно в хладилника, отправяйки се към банята за нещо много по-належащо — душ.
Ъглите на гардеробите са винаги прашни. Дори домакиня като баба ми не съумя да победи праха.
Душът ми се отрази добре. Горещата вода сякаш отнесе част от мъката ми. Измих с шампоан косата си, изтърках цялото си тяло, избръснах мишниците и краката си. След като излязох от банята, оскубах веждите си и си сложих лосион за тяло и дезодорант, балсам, за да си разплета косата си, и разни други от сорта. С все още пусната мокра коса, падаща по гърба ми несресана, надянах бялата си тениска за спане с пилето Туити отпред и взех гребена. Обикновено сядах пред телевизора, за да гледам нещо, докато се разресвам — доста досадно занимание.